Тази сутрин се събудих с мисълта дали да не скоча на влака за Париж. Ала как ще открия там Флора? Откъде ще започна? Чувствам се абсолютно безсилна да оправя нещата.
Тази сутрин никоя от нас не е в разговорливо настроение. Всъщност от известно време Сейди е потънала в гробовно мълчание. Вече съм на работа и когато завършвам с изпращането на задължителните имейли, я забелязвам да седи на прозореца и да се взира навън, изпъната като струна. Никога не ми е казвала нищо, но предполагам, че се чувства много самотна да се носи из нашия свят, без да е в състояние да общува с никого другиго, освен с мен.
С дълбока въздишка затварям компютъра си, като се питам къде ли е точно в този момент огърлицата. Очевидно някъде в Париж. Около врата на онази Флора. Вероятно. Или пък в отворена чанта, лекомислено оставена отворена на задната седалка на кабриолет…
Стомахът ми се преобръща и усещам, че ми прилошава. Трябва да престана да мисля за това, иначе ще стана като мама! Не мога непрекъснато да се притеснявам за онова, което може да се случи или което може да се обърка. Огърлицата ще се върне при нас! Длъжна съм да го вярвам! А междувременно съм длъжна да продължа с живота си. Например днес имам среща с приятеля си за обяд.
Избутвам назад стола си, мятам сакото на гърба си и грабвам чантата си.
— До скоро! — казвам и на Кейт, и на Сейди и побързвам да се изнижа от офиса, преди която и да е от тях да е успяла да ми каже каквото и да било.
В момента не желая компания. Ако трябва да бъда честна, чувствам се малко напрегната заради тази среща с Джош. Така де, не че имам някакви съмнения. Нищо подобно! Вероятно просто ме гонят… предчувствия.
А онова, за което изобщо не съм в настроение, е Сейди да се появи внезапно до мен, точно когато започвам да слизам по стъпалата за метрото.
— Къде отиваш? — пита властно.
— Никъде — опитвам се да я игнорирам аз. — Остави ме на мира!
— Отиваш на среща с Джош, нали?
— Щом знаеш, тогава защо си правиш труда да ме питаш? — срязвам я докачливо аз. — Извинявай, но… — Завивам, като се опитвам да се отърва от нея. Обаче човек не може да се отърве така лесно от пралеля ми.
— Като твой ангел-пазител настоявам да се вразумиш най-сетне! — отсича тя. — Джош не те обича, а ако ти продължаваш да вярваш в обратното, значи живееш в още по-голяма самозаблуда, отколкото си мислех!
— Нали каза, че не си мой ангел-пазител? — подхвърлям през рамо. — Затова се разкарай от пътя ми, бабичко!
— Не смей да ме наричаш бабичка! — разкрещява се тя. — И изобщо не възнамерявам да ти позволя да се хвърлиш в обятията на една слабохарактерна, нерешителна марионетка!
— Джош не е марионетка! — срязвам я аз и продължавам по следващите стълби надолу.
Чувам пристигането на поредната мотриса, затова побързвам да извадя картата си, втурвам се на платформата и успявам да стигна точно навреме, за да скоча във влака.
— Но ти дори не го обичаш! — следва ме гласът на Сейди. — Или поне не истински!
Това вече прелива чашата на търпението ми. Толкова съм бясна, че се обръщам рязко с лице към нея, вадя телефона си и просъсквам:
— Разбира се, че го обичам! Защо според теб бях толкова отчаяна преди?! Защо толкова силно ще го искам обратно, ако не го обичах?!
— За да докажеш на всички, че си била права! — отсича тя и скръства ръце пред гърди.
Подобен отговор определено не бях очаквала. Толкова ме изненадва, че ми трябват няколко секунди, докато успея да събера мислите си.
— Това са просто… глупости! Които само идват, за да докажат колко малко знаеш ти за живота! Това няма нищо общо с доказването! Аз обичам Джош и той обича мен… — Не довършвам, защото усещам, че вниманието на всички пътници във влака е насочено към мен.
Оттеглям се нацупено в един ъгъл, преследвана от Сейди. Докато тя си поема дъх, за да се впусне в поредната си тирада, аз изваждам айпода си и го включвам. Миг по-късно музиката напълно заглушава гласа й.
Идеално! Отдавна трябваше да се сетя за това!
Предложих на Джош да се срещнем в бистро „Мартин“, най-вече за да прогоня от себе си всички спомени за онази глупава Мари. Когато си подавам палтото на гардероба, забелязвам, че вече ме очаква на масата, и сърцето ми се изпълва с огромно облекчение, примесено с чувство за справедливо възмездие.