— Виждаш ли? — не се сдържам и промърморвам на Сейди. — Подранил е! И сега ако ми кажеш, че не му пука за мен…
— Той сам не знае какво мисли! — махва пренебрежително с ръка тя. — Сега е като кукла на вентрилоквист. Аз му казах какво да каже! Аз му казах какво да мисли!
Ей, голям инат е тази жена!
— Виж какво сега! — обръщам се гневно към нея. — Не се мисли за толкова могъща! Ако искаш да знаеш, Джош има доста силна воля!
— Скъпа, стига да поискам, мога да го накарам още сега да се качи на масата и да запее „Зайченцето бяло“! — отвръща пренебрежително пралеля ми. — А може и да го направя! Току-виж това най-сетне те е вразумило!
Няма никакъв смисъл да споря с нея. Знам си го. Съвсем целенасочено минавам право през нея и се насочвам към масата на Джош, без да обръщам внимание на протестните й писъци. Джош избутва стола си назад, светлината проблясва в косата му, а очите му са меки и сини, както винаги. Когато стигам до него, нещо в стомаха ми се преобръща. Може би е щастие. Или любов. Или чувство на триумф.
Или смесица от всичко това.
Протягам ръце към него, устните му докосват моите и единственото, за което мога да мисля, е: „Дааа!“. След малко той прави опит да седне, обаче аз го придърпвам към себе си за нова страстна целувка. Ще й покажа аз на Сейди кой е влюбен и кой — не!
Накрая той все пак се откопчва от мен и двамата сядаме. Аз вдигам чашата бяло вино, която Джош вече е поръчал за мен.
— Така — изричам, останала без дъх. — Ето ни отново тук!
— Ето ни отново тук — съгласява се Джош.
— Да пием за нас! Не е ли прекрасно, че отново сме заедно? При това в любимия ни ресторант! Винаги ще свързвам този ресторант с теб! — добавям с известна назидателност. — С никого другиго! Никога не бих могла да дойда тук с друг!
Джош има приличието да изпита леко неудобство. Побързва да смени темата:
— Е, как върви работата?
— Добре — въздъхвам. — Всъщност, ако трябва да бъда честна… не чак толкова добре. Натали изчезна в Гоа и ме остави да ръководя компанията съвсем сама. И напоследък е истински кошмар!
— Така ли? Лоша работа — е единственото, което казва Джош.
После грабва менюто и започва да чете, сякаш темата за него е приключена, а аз се изпълвам с отчаяние. Не такава реакция очаквах от негова страна. Макар че, като се замисля, Джош никога не е бил по бурните реакции. Не обръща внимание на нещата около себе си. И може би това е една от причините, поради които го обичам, напомням си аз. Заради спокойния му характер. Заради това, че никога не се поддава на стрес. Никога не преиграва в реакциите си. Никога не става докачлив. Подходът му към живота може да се обобщи с мотото: „Да не ти пука!“. Което всъщност е изключително здравословен подход. Нали така?
— Някой ден трябва и ние да отидем до Гоа! — провиквам се аз в прилив на вдъхновение, само и само да сменя темата.
Забелязвам, че бръчките по челото на Джош изчезват.
— Определено! — възкликва. — Чувал съм, че в този индийски щат било страхотно! Не знам дали съм ти казвал, но от известно време обмислям да си взема един продължителен отпуск. От рода на шест месеца.
— Бихме могли да отидем заедно! — изричам жизнерадостно. — И двамата можем да се откажем от работата си и да тръгнем на пътешествие, като започнем от Бомбай!
— Не започвай пак да планираш! — изрича той с неочаквано ожесточение. — И не бързай да ме пришиваш към плановете си! Господи!
Вторачвам се слисана в него.
— Джош?
— Извинявай. — Той също изглежда изненадан от самия себе си. — Много се извинявам!
— Да не би да има някакъв проблем?
— Не. Или поне… — Разтрива замислено чело, а после вдига очи към мен напълно объркан. — Знам, че всичко това е страхотно, задето отново сме заедно. Знам също така, че аз бях този, който го поиска. Но понякога през главата ми минава една странна мисъл… Какво, за бога, правим тук с теб?!
— Ето, виждаш ли! — стряска ме триумфалният глас на Сейди, носеща се над масата. Рее се над нас като ангел на отмъщението.
Фокусирай се! Не вдигай поглед нагоре! Престори се, че тя е просто голяма сянка от лампата!
— Аз… мисля, че това е съвсем нормално — изричам неуверено, като целенасочено се кокоря в Джош. — И двамата трябва да се приспособим към новата ситуация. Предполагам, че ще имаме нужда от време.