Момичето вирва гордо брадичка и отговаря:
— Аз съм Сейди. Сейди Ланкастър.
Сейди ли?…
А, не! Няма начин!
Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат диво от момичето пред мен към сбръчканата старица със захарния памук на главата, която ме гледа от снимката, а после се връщат обратно върху момичето. Възможно ли е да халюцинирам моята покойна, сто и пет годишна пралеля?
Обаче халюцинацията изглежда не по-малко уплашена и от мен. Обръща се и започва да оглежда залата, сякаш я вижда за първи път. Със зашеметена глава я наблюдавам как през следващите няколко секунди тя се появява и изчезва от стаята, оглежда всеки ъгъл и всеки прозорец — подобно на насекомо, затворено в стъклен буркан.
Никога досега не съм имала въображаем приятел. Никога не съм вземала наркотици. Тогава какво ми става? Казвам си, че трябва да игнорирам момичето, да се изключа от нея, да се концентрирам единствено върху викария. Ала безуспешно — не съм в състояние да откъсна поглед от нея.
— Какво е това място? — Сега вече кръжи над мен. Свила подозрително очи, тя се обръща към ковчега в предната част на залата и допълва: — Какво е това там?
Боже господи!
— Нищо, нищо — побързвам да я успокоя. — Абсолютно нищичко! Само… така де… не бих се заглеждала отблизо, ако бях на твое място…
Ала твърде късно! Тя вече се е изправила до ковчега и го гледа вторачено. Виждам я как си разчита името „Сейди Ланкастър“ на пластмасовата табелка. Виждам я и как подскача уплашено. След няколко секунди се обръща към викария, която продължава да каканиже монотонно.
— Сейди намери пристан в брака, който се превръща във вдъхновение за всички нас…
Момичето приближава лицето си до това на викария и я оглежда презрително, след което отсича:
— Глупачка!
— Тя беше жена, доживяла преклонна възраст — продължава свещенослужителката, в пълно неведение за присъствието на духа на покойницата до себе си. — Поглеждаме тази снимка… — посочва старата полароидна снимка — и виждаме жена, която въпреки своята немощ е водила красив живот. Която е намирала утеха в малките неща. Например в плетенето.
— Плетенето ли?! — повтаря невярващо момичето.
— И така. — Викарият очевидно бе привършила с речта си. — Нека сведем глави и да замълчим, преди да си вземем последно сбогом с нея. — Слиза от подиума и от високоговорителите отново се разнася музика на орган.
— Сега какво следва? — оглежда се момичето, внезапно застанало нащрек. И само миг по-късно е отново до мен. — Какво следва сега? Кажи ми! Кажи ми!
— Ами… ковчегът се плъзва зад завесата — промърморвам тихо, — а после… хммм… — не довършвам, изпълнена с огромно неудобство. Как се казва тактично подобно нещо? — Намираме се в крематориум. Което ще рече, че… — И размахвам неопределено ръце.
Момичето пребледнява от ужас и аз смутено виждам как постепенно преминава в странно млечно, полупрозрачно състояние. Изглежда точно като припадаща, но — ако изобщо съществува подобно нещо — в максимална степен. За момент успявам буквално да надникна през нея. А после, сякаш внезапно взела твърдо решение, тя се уплътнява и отсича глава:
— Не! Не мога да го допусна! Нуждая се от моята огърлица! Трябва ми!
— Извинявай! — свивам объркано рамене. — Обаче аз нищо не мога да сторя.
— Трябва да спреш погребението! — провиква се тя със светнали очи.
— Какво? — опулвам се срещу нея аз. — Невъзможно!
— Напротив! Твърде възможно е! Кажи им да спрат! — Аз се обръщам настрани, като се опитвам да я изключа, обаче тя се материализира от другата ми страна и заповядва: — Стани! Изправи се! Кажи нещо!
Гласът й е настойчив и пронизителен като на разглезено малко дете. Аз отчаяно въртя глава във всички посоки, опитвайки се да й избягам.
— Спри погребението! Спри го! Трябва да си взема огърлицата! — Момичето се намира само на сантиметър от лицето ми и барабани с юмруци по гърдите ми. Не усещам ударите, но движенията й ме карат все пак да се отдръпна уплашено. В отчаянието си скачам на крака, за да се преместя на задната редица, обаче се препъвам в един стол и той се сгромолясва с трясък на пода.
— Лара, добре ли си? — обажда се ужасено мама от предните редове.
— Няма проблеми — смотолевям, отпускам се на първия попаднал ми стол и се опитвам да се абстрахирам от писъците в ухото ми.