— Права си — кимва той с подобаващо виновно изражение. Оглежда кулата над нас и отбелязва: — Забележителна е!
— Нали? — възкликвам гордо.
В живота има моменти, когато най-хубавото нещо на света е да бъдеш англичанин. Един от най-емблематичните е разглеждането на великите замъци на древността.
— И кога по-точно е бил построен? — пита Ед.
— Ами… — Оглеждам се с надеждата да открия някакъв знак за годината на построяването. Би трябвало да има такъв, нали така? Не мога точно сега да надникна в пътеводителя, не и когато той ме гледа в очакване на отговора ми. — Било е през… — Обръщам се уж случайно настрани и промърморвам неразбрано: — ти век.
— Кой век?
— Датира от… — Прочиствам си гърлото. — Времето на Тюдорите… хммм… на Стюартите…
— Искаш да кажеш норманите, нали? — подсказва учтиво Ед.
— Да! Точно това имах предвид! — Поглеждам го подозрително. Той откъде знае толкова? Да не би да се е подготвил предварително?
— И така, трябва да влезем оттук! — повеждам го самоуверено аз към близкия крепостен вал.
Обаче той ме дръпва назад.
— Всъщност, мисля, че входът е ето оттам, до реката!
Как пък не! Той очевидно е от онези мъже, които на всяка цена държат да контролират ситуацията. Сигурно никога не пита и за посоката.
— Виж какво, Ед — започвам мило, — ти си американец. Никога досега не си идвал тук. Кой е по-вероятно да знае пътя — ти или аз?
Точно в този момент един минаващ покрай нас бийфийтър спира и ни се усмихва приятелски. Аз също се усмихвам и тъкмо се каня да го попитам откъде е най-добре да се влезе, когато той се обръща директно към Ед:
— Добро утро, господин Харисън! Как сте? Отново при нас, както виждам, а?
Какво?!
Какво стана току-що, моля ви се?! Ед познава бийфийтърите? От къде на къде ще познава гвардейците на Тауър?
Стоя онемяла, докато Ед разтърсва ръката на бийфийтъра и казва:
— Радвам се да те видя отново, Джейкъб! Запознай се с Лара!
— Ами… приятно ми е — смотолевям аз.
Сега остава да се появи и кралицата и да ни покани вътре на чай!
— Така! — промърморвам, когато гвардеецът в средновековната униформа се е отдалечил на достатъчно разстояние от нас. — Можеш ли да ми обясниш какво става тук?
Ед поглежда изражението ми и избухва в смях.
— Чакам обяснение! — изричам твърдо.
— Добре, признавам си! — вдига той извинително ръце. — Бях тук в петък. Организираха тийм билдинг за един ден. Предоставиха ни възможност да поговорим с някои от бийфийтърите. Беше незабравимо преживяване! — Замълчава, а после добавя закачливо: — Точно затова вече знам, че Тауър е започнат през 1078 година. От Уилям Завоевателя. И че входът е оттам!
— Можеше да ми кажеш и по-рано! — изпепелявам го с поглед.
— Съжалявам! Ти изглеждаше толкова вдъхновена от ролята си на екскурзоводка, че реших да се поразходя и с теб! Но бихме могли да отидем някъде другаде, ако искаш. Сигурно си идвала тук хиляди пъти. Дай да видим! — Грабва пътеводителя от ръцете ми и плъзга поглед по азбучния показалец отзад.
Загледана в група ученици, които си правят снимки пред стените на замъка, аз прехвърлям разсеяно билетите в пръстите си, чудейки се какво да правя. Той безсъмнено е прав. Разгледал е Тауър в петък, така че няма никаква причина да го разглежда пак.
От друга страна, вече купихме билети. И всичко тук изглежда зашеметяващо. И аз искам да го видя!
— Бихме могли да отидем до катедралата „Сейнт Пол“ — промърморва Ед, загледан в картата на метрото. — Не е далече, а и…
— Искам да видя кралските бижута — изричам едва чуто.
— Моля? — вдига очи към мен той.
— Искам да видя кралските бижута. Така и така сме тук…
— Искаш да кажеш, че никога не си ги виждала, така ли? — поглежда ме слисано моят кавалер. — Ти никога не си виждала кралските бижута?!
— Но аз съм от Лондон! — изтъквам, обидена от изражението му. — Различно е! Мога да ги видя всеки път, когато си пожелая, всеки път, когато ми се отдаде сгоден случай. Само дето… сгодният случай все още не е дошъл.