Выбрать главу

— Това не е ли малко тесногръдо от твоя страна, Лара? — Ед очевидно е харесал това мое определение. — Не се ли интересуваш от наследството на твоя велик град? Не мислиш ли, че е истинско престъпление да не обърнеш внимание на тези уникални исторически паметници…

— Стига! — прекъсвам го и усещам, че се изчервявам чак до ушите.

— Добре де! — смилява се над мен Ед. — Позволи ми тогава да ти покажа кралските бижута на твоята страна! Страхотни са, между другото. Вече знам всичко за тях. Знаеш ли, че най-старото от тях датира още от времето на Реставрацията?

— Така ли?

— Ами да! — кимва той и ме повежда през тълпата. — Имперската държавна корона например съдържа огромен диамант, изрязан от прочутия диамант „Кулинан“ — най-големият диамант, изкопаван някога в света.

— Аууу! — възкликвам, подобаващо впечатлена.

Безсъмнено Ед е запаметил цялата лекция за кралските бижута.

— Ъхъ — кимва той. — Или поне така е мислел светът до 1997 година. Когато са установили, че е фалшификат!

— Каквооо?! — заковавам се на място. — Фалшификат ли?

По устните на кавалера ми отново пробягва усмивка. Той цъква с език и казва:

— Само проверявах дали ме слушаш!

* * *

Разглеждаме бижутата, запознаваме се с гарваните, влизаме в Бялата кула и Кървавата кула. Всъщност влизаме във всички кули. Ед настоява да държи пътеводителя отворен и непрекъснато ми чете факти от него. Някои от тях са верни, някои от тях са пълни глупости, а има и… не съм сигурна много какви. Лицето му е напълно сериозно и само очите му от време на време проблясват, така че не мога да разбера кога говори сериозно и кога се шегува.

Когато завършваме нашата „Обиколка на надзирателя“, главата ми бръмчи от картини на предатели и мъчения и имам усещането, че никога повече не желая да чувам за „Онези екзекуции, които са се объркали“. Тръгваме през средновековния замък, подминаваме двама мъже в средновековни костюми, които пишат нещо средновековно (или поне така мисля), и се озоваваме в стая с миниатюрни прозорчета и огромна камина.

— Добре, умнико! — предизвиквам го аз. — Кажи ми нещо за онзи шкаф там! — И соча напосоки към малка вратичка, вградена в стената. — Да не би Уолтър Роли да е отглеждал там домати?

— Да видим. — Ед се допитва до пътеводителя. — Аха, ето! Това е мястото, където седмият херцог на Мармадюк е държал перуките си! Любопитна историческа фигура, между другото. Обезглавил повечето от съпругите си. Някои от тях замразил. Освен това е и изобретателят на средновековната версия на машината за пуканки.

— Брееей! — правя се на сериозна аз.

— Няма начин да не си чувала за пуканковата мания от 1583 година! — допълва Ед, като присвива очи по посока на пътеводителя. — Доколкото се знае, Шекспир едва не нарекъл своята пиеса „Много шум за нищо“ „Много шум за едни пуканки“.

Двамата като по команда се вторачваме в миниатюрната дъбова вратичка в стената, а след известно време към нас се присъединява двойка старци, облечени в шушляци.

— Това е шкаф за перуки! — обръща се Ед към възрастната жена и лицето й светва от любопитство. — Перукерът бил принуден да живее в шкафа заедно с перуките си!

— Така ли? — възкликва ужасено старицата. — Колко възмутително!

— Не съвсем — продължава сериозно Ед. — Защото перукерите от онова време били много дребнички. — И показва с ръце. — Много, ама невероятно дребнички! Всъщност не знам дали знаете, но думата „перука“ произлиза от израза „дребен мъж в шкафа“!

— Така ли?! — слисва се старицата и аз своевременно сръгвам кавалера си в ребрата.

— Приятна обиколка! — пожелава той на двойката и ние се оттегляме от стаята.

— Не знаех, че в теб имало и нещо дяволско! — отбелязвам в мига, в който съм сигурна, че няма да ни чуят.

Ед се замисля за момент, а после се усмихва обезоръжаващо и отговаря:

— Може и така да е. Но само когато съм гладен. Искаш ли да хапнем? Или да отидем направо в Музея на мускетарите?

Правя се на дълбоко замислена, сякаш претеглям двете алтернативи. Добре де, известно е, че никой не се интересува повече от своето национално наследство от мен. Но проблемът с разглеждането на забележителности е в това, че след известно време се превръща в тътрене из забележителности, пъшкане по виещи се каменни стълби и бойници, и страховити истории за отсечени глави, натрупани на камари.

— Всъщност обядът не е никак лоша идея! — отбелязвам небрежно. — Стига да си видял достатъчно, разбира се.