— Имаш една добра карта, вероятно асо — изрича накрая той с равен тон. — И две слаби.
— Не! — хвърлям сащисано картите. — Откъде разбра?
— Очите ти щяха да изскочат от орбитите си, когато зърна асото — обяснява през смях той. — Беше напълно очевидно. Все едно ахна на глас. А след това се огледа наляво-надясно, опасявайки се, че си се издала. След това сложи ръка върху силната карта и ме погледна мръснишки. — Тук вече започва да се смее с глас. — Напомни ми никога да не споделям с теб държавни тайни!
Не мога да повярвам! А аз си мислех, че съм напълно неразгадаема!
— Сега сериозно — изрича делово той, като отново размесва картите. — Твоите умения за разчитане на мисли. Базират се на светкавичен анализ на поведението, нали?
— Хммм… правилно — измънквам аз.
— А тази способност няма как да те е напуснала. Тези неща или се знаят, или не. Е, какъв е случаят с теб, Лара? Ще ми разкажеш ли?
И се привежда напред в очакване на отговора. Леко се стъписвам. Не съм свикнала на този вид фокусирано внимание. Ако беше Джош, много лесно щях да успея да го заблудя. Джош винаги приемаше всичко за чиста монета. Ако беше той, сега щеше да каже: „Добре, скъпа“, и автоматично щяхме да преминем на друга тема и той никога повече нямаше да попита за това.
Защото Джош всъщност никога не се е интересувал от мен.
Осъзнаването се стоварва върху мен като чук. Залива ме с ведро леденостудена вода. Окончателното, смразяващо костите проникновение, което моментално ме изпълва с усещането за истина. През цялото време, което прекарахме заедно, Джош нито веднъж не ме е предизвиквал, нито веднъж не ме е изпитвал и почти не помнеше детайли от моя живот. Тогава си мислех, че е просто спокоен човек, който приема живота такъв, какъвто е. И точно затова го обичах. Възприемах тази черта като негов плюс. Ала сега вече всичко ми стана ясно. Истината е, че той е бил толкова спокоен, защото изобщо не му е пукало. Не се е интересувал от мен. Или поне не достатъчно.
Имам чувството, че едва сега излизам от някакъв транс. Бях толкова заета да го преследвам, толкова отчаяна, толкова сигурна в себе си, че така и не се сетих да огледам достатъчно добре обекта, когото преследвам. Така и не се сетих да спра за момент и да се запитам дали именно той е отговорът. Боже, голяма идиотка съм била!
Вдигам глава и виждам срещу себе си тъмните, интелигентни очи на Ед да ме оглеждат изпитателно. И се изпълвам с внезапна, странна възбуда, че човек, когото едва познавам, държи да научи повече за мен. Виждам го в изражението му — той не ми задава въпроси само от любезност. Той съвсем искрено държи да научи истината.
Само дето не мога да му я кажа. Очевидно.
— Това е… доста сложно за обяснение. Объркано е. — Пресушавам чашата си, натъпквам последното парче кейк в устата си и се ухилвам на Ед. — Хайде! „Лондонското око“ ни чака!
Когато пристигаме на южния бряг на Темза, заварваме мястото пълно с туристи, амбулантни търговци, щандове за книги втора употреба и цял куп от онези живи статуи, които винаги са ме плашели. „Лондонското око“ се върти като огромно воденично колело и от прозрачните му кабинки надничат хора. Изпълвам се с необяснимо вълнение. Идвала съм на това виенско колело само веднъж и това беше по работа, свързана с цял куп отвратителни пияници.
Забелязваме джазов състав, който свири стара мелодия от двайсетте пред тълпа зяпачи и когато минаваме покрай него, не мога да не погледна към Ед. Той прави няколко стъпки от чарлстон, а аз подрънквам с огърлицата си.
— Много добре! — обажда се брадат тип с шапка, приближавайки се към нас с кутия за дарения. — Интересувате ли се от джаз?
— Долу-горе — отговарям, докато бъркам в чантата си, за да извадя някакви пари.
— Ние се интересуваме от двайсетте години! — отсича категорично Ед и ми намигва. — Само от двайсетте, нали, Лара?
— Следващата седмица организираме джаз концерт на открито в Джубили Гардънс! — изрича възторжено мъжът. — Искате ли билети? Ако ги купите сега, печелите десет процента отстъпка!
— Разбира се! — кимва Ед, като ме поглежда. — Защо пък не?
Подава на човека пари, взема два билета и ние отминаваме.
— Е — изрича той след известно време, — можем да отидем на този концерт заедно. Стига да искаш, разбира се.