— Ще се обадя да докарат колата — тъкмо казва чичо Бил на леля Труди. — Така, като гледам, след пет минути всичко ще е свършило.
— Спри го! Спри го! Спри го! — кънти гласът на момичето в ухото ми, постепенно достигайки нивата на най-пронизителния писък, който някога съм чувала.
Усещам, че се превръщам в шизофреничка. И сега вече разбирам хората, които се втурват да убиват президенти. Няма никакъв начин да игнорираш подобно същество в ухото си. Тя е като банши2. Не съм в състояние да издържам повече. Стискам глава с две ръце, но всичките ми усилия са напразни.
— Спри, спри, спри го! Погребението трябва да спре! Сприии гооо!
— Добре де, добре! Само млъкни! — простенвам отчаяно, скачам на крака и се провиквам: — Почакайте! Никой да не мърда! Трябва да спрете погребението! Спрете погребението!
И за мое огромно облекчение писъците на момичето в ухото ми престават.
Обаче ситуацията си има и отрицателна страна. Вече цялото ми семейство се е извърнало към мен и всички ме гледат така, сякаш съм лунатичка. Викарият натиска някакъв бутон в дървения панел на стената и музиката рязко спира.
— Да спрем погребението ли? — обажда се първа мама.
Аз кимвам мълчаливо. Ако трябва да бъда честна, не се чувствам като господарка на себе си.
— Но защо?
— Аз… хммм — прочиствам си гърлото. — Аз не мисля, че това е подходящият момент. Тя да си отиде, де.
— Лара — въздиша татко. — Знам, че в момента си под огромно напрежение, но всъщност… — Обръща се към свещенослужителката и допълва: — Много се извинявам! Напоследък дъщеря ми не е съвсем добре. Любовни проблеми! — Последното, изречено почти шепнешком.
— Това няма нищо общо с настоящия момент! — провиквам се възмутено, обаче никой не ми обръща внимание.
— О, разбирам — кимва съчувствено викарият. — Лара, сега ще довършим погребението — заговорва ми тя така, сякаш съм тригодишна, — а после може би двете ще изпием по чаша чай и ще си побъбрим. Става ли?
И отново натиска онзи бутон и музиката отново гръмва. Миг по-късно ковчегът започва да се придвижва със скърцане по релсите, върху които е поставен, и да изчезва зад завесата. Зад себе си долавям ахване, а после…
— Неее! — Протяжен, болезнен вой. — Неее! Спрете! Трябва да спрете!
И за мой огромен ужас момичето се втурва към дървената рампа и се опитва да си издърпа ковчега обратно. Обаче ръцете й изобщо не действат — непрекъснато потъват в капака.
— Моля те! — вдига очи към мен тя и ме поглежда отчаяно. — Не им позволявай!
Тук вече започвам да се паникьосвам. Ама истински. Нямам представа защо получавам подобни халюцинации и какво точно означават те. Обаче знам едно — всичко ми изглежда съвсем реално. И не мога просто да си стоя и да гледам сцената с безразличие.
— Неее! — провиквам се аз. — Спрете!
— Лара… — започва мама.
— Съвсем сериозно! Има съвсем основателна причина и пречка, поради които този ковчег не трябва да бъде… изгарян! Трябва да спрете! Веднага! — Втурвам се напред по пътеката. — Натиснете бутона или ще го направя аз!
Напълно объркана, свещенослужителката отново натиска бутона и ковчегът се заковава на мястото си.
— Скъпа, защо не вземеш да изчакаш вън? — изрича викарият.
— О, само се прави на интересна! Нищо ново! — махва пренебрежително с ръка сестра ми Тоня. — Основателна причина и пречка, глупости! Че каква пречка би могло да има, а?! Изобщо не я слушайте, а си продължавайте работата! — допълва с диктаторския си глас тя и викарият определено настръхва.
— Лара — игнорира сестра ми тя и се обръща към мен, — имаш ли причина да искаш да спреш погребението на твоята пралеля?
— Да!
— И тя е? — поглежда ме въпросително викарият.
О, боже! Ами сега какво да кажа? Че едно привидение ми е заповядало ли?
— Защото… хммм…
— Кажи, че съм била убита! — Вдигам стреснато очи и точно срещу себе си виждам момичето. — Кажи го! Тогава ще бъдат принудени да отложат погребението! Кажи го! — Вече стои точно до ухото ми и пак крещи. — Кажи го! Кажи го! Кажиии гооо!
— Мисля, че леля ми е била убита! — изтърсвам най-неочаквано аз.
И преди съм виждала роднините си да ме гледат като настъпени жаби, но чак толкова не съм ги виждала. Всички са се извърнали като по команда назад в столовете си и ченетата им са увиснали неразбиращо. Приличат ми на някакъв странен натюрморт и ми идва да се разкискам като идиот.
2
Банши — ирландска женска фея, прикрепена към определено семейство, която издава силни писъци, когато предстои смъртта на някой от членовете му. — Б.пр.