— Ами… добре. Страхотно! За мен ще бъде удоволствие!
Той ми връчва единия от билетите и аз смутено го пъхвам в чантата си. Известно време вървим, без да говорим. Аз се опитвам да схвана какво се случи току-що. Той на среща ли ме кани? Или това е просто продължение на разглеждането на забележителности? Или… какво? Какво по-точно правим?
Предполагам, че Ед си мисли нещо подобно, защото когато се нареждаме на опашката за виенското колело, той внезапно ме поглежда изпитателно и изрича:
— Лара, можеш ли да ми кажеш едно нещо?
— Окей — кимвам смутено.
Дали няма пак да ме пита за моите парапсихични способности?
— Защо тогава влетя така в офиса ми? — пита усмихнато. — Защо ме покани на среща?
Боже, още по-лошо! И сега какво да отговоря?
— Това е… добър въпрос — опитвам се да парирам удара аз. — И… аз имам един за теб. Ти защо дойде? Можеше просто да ме отрежеш и край!
— Да, знам — кимва той озадачено. — Искаш ли да знаеш истината? Всичко оттогава ми е като в мъгла. Не мога да разгадая собствения си мисловен процес. Непознато момиче пристига в моя офис. В следващия момент аз съм на среща с него. — Обръща се към мен с подновен интерес. — Хайде, кажи ми! Сигурно си имала някаква причина за това! Да не си ме зърнала наоколо?
В тона му се долавя надежда. Няма съмнение, че се надява да чуе нещо, което ще направи деня му по-светъл. Душата ми се изпълва с чувство за вина. Той няма никаква представа, че просто беше използван!
— Това беше… облог с една приятелка — отговарям, като гледам точно над рамото му. — И аз не знам защо го направих.
— Ясно. — Гласът му е равен като преди. — Значи съм бил случаен обект. Да знаеш, че това няма да звучи особено добре пред внуците! Затова ще им кажа, че си ми била изпратена от извънземни! Веднага, след като им разкажа за перуките на херцога на Мармадюк!
Разбирам, че се шегува. Наясно съм, че всичко това е игра. Но когато вдига очи, го виждам в лицето му. Виждам неговата топлота. Виждам как започва да се влюбва в мен. Не, последното го задраскайте — той си мисли, че се влюбва в мен! Но всичко това е нереално. Всичко е фалшиво. И е неправилно. Това е просто поредното куклено шоу. Той беше манипулиран от Сейди точно толкова, колкото беше манипулиран и Джош. Нито един от двамата не е реален, нито една от връзките не означава нищо…
И аз не знам защо, но внезапно се изпълвам с тревога и раздразнение. Всичко е по вина на Сейди! Където и да отиде, създава проблеми! Ед е всъщност много приятен човек, който и без това е преживял твърде много напоследък, а тя обърка главата му, а това изобщо не е честно…
— Ед? — преглъщам.
— Да?
Боже мой! И сега какво да му кажа? Ти не излизаш на срещи с мен — излизаш на срещи с един призрак! Именно тя влияе на мислите ти, тя е като синтетичен наркотик, но без обвивката…
— Ти може би си мислиш, че ме харесваш. Но истината е, че не ме харесваш.
— Напротив! — засмива се той. — Много те харесвам!
— Не е вярно! Ти не разсъждаваш със собствения си мозък. Искам да кажа… това не е истинско!
— На мен ми изглежда доста истинско.
— Да, знам, че е така. Обаче… ти не разбираш… — Не довършвам, обзета от безсилие.
Настъпва тишина. През която изражението на Ед рязко се променя.
— О, сега разбирам!
— Така ли? — поглеждам го неуверено.
— Лара, не е необходимо да си търсиш извинение, за да омекотиш удара — изрича в крива усмивка. — Ако вече ти е писнало, просто кажи! Мога да се справя със следобеда и сам. Вярно, беше забавно и аз ти благодаря за времето, което отдели за мен…
— О, не! — прекъсвам го ужасена. — Престани! Не се опитвам да се измъкна! Днес си прекарвам наистина много хубаво! Сериозно! И искам да се кача на „Лондонското око“!
Ед ме оглежда внимателно — нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш очите му са детектори на лъжата. Накрая изрича:
— Аз също!
— Ами… добре.
Двамата дотолкова сме се отнесли в приказки, че не забелязваме как между нас и опашката се е оформила огромна празнина.
— Хайде, бързо! — подканя ни разпоредителят до колелото. — Ваш ред е!
— Божичко! — събуждам се най-накрая. — Бързо, ние сме!
Грабвам ръката на Ед и двамата се втурваме към огромната овална кабинка. Тя заема мястото си на платформата и хората започват да се качват с кискания и писъци. Ние също влизаме, все така хванати за ръка, усмихваме се един на друг и неудобството автоматично се изпарява.