Той е толкова различен от Джош.
Той е толкова добър!
Иначе почти никакви други мисли не минават през главата ми. Или поне не такива, които биха могли да бъдат определени като мисли — по-скоро изгарящи желания.
Когато най-сетне Ед се отдръпва за малко от мен, ръцете му продължават да ме прегръщат.
— Честно да ти кажа… не така планирах нещата днес… — изрича. — В случай, че се питаш, разбира се.
— И аз не съм ги планирала така — изричам тихо. — Изобщо.
Той отново впива устни в моите, а аз затварям очи. Устните ми проучват неговите, вдъхвам аромата му, питам се колко ли още ще продължи въртенето на виенското колело. Сякаш разчел мислите ми, Ед ме пуска.
— Може би трябва да погледнем навън още веднъж — засмива се тихичко. — Преди да сме се приземили.
— Вероятно — съгласявам се неохотно и се усмихвам сконфузено. — В крайна сметка — платили сме си за това, нали?
Хванати ръка за ръка, ние се обръщаме към прозрачните стени на кабинката.
И аз изпищявам ужасена.
Носеща се над кабинката, пронизваща ни с унищожителен поглед, виси Сейди.
Тя ни е видяла! Видяла ни е да се целуваме!
Мамка му! И пак мамка му! Сърцето ми прескача като на гърмян заек. Разтрепервам се от ужас, а тя приближава към прозрачната стена. От очите й излизат искри, ноздрите й се разширяват от гняв, а аз отстъпвам назад, сякаш наистина съм видяла страховит призрак.
— Лара? — обръща се към мен шокирано Ед. — Лара, какво става?
— Как можа да го направиш?! — Писъкът на Сейди е толкова силен, че аз запушвам уши. — Как не те е срам?!
— Аз… аз не бях… аз не исках… — преглъщам.
Не съм в състояние да изрека нищо свързано. Иска ми се да й кажа, че не съм го планирала предварително, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат…
— Видях те!
От гърдите й се изтръгва чудовищно ридание, след което тя ми обръща гръб и изчезва.
— Сейди! — втурвам се напред и опирам нос о прозрачната стена на кабинката. Опитвам се да я зърна между облаците или сред водите на Темза, или сред тълпите долу на земята.
— Лара! Но какво стана, за бога?! — Ед безсъмнено е уплашен.
Аз внезапно забелязвам, че останалите хора в кабинката са се обърнали към нас и ме зяпат ококорено.
— Нищо! — измънквам. — Извинявай! Аз само… бях… — Той ме прегръща топло, но аз се отдръпвам рязко. — Ед, много съжалявам, не мога…
Няколко секунди след което Ед сваля ръката си.
— Няма проблеми.
Вече сме стигнали земята. Гледайки ме тревожно и притеснено, Ед ме избутва от кабинката и двамата се озоваваме на твърда земя.
— Е? — обръща се накрая към мен. Тонът му е закачлив, но за мен е ясно, че е крайно разтревожен. И има защо. — Какво става?
— Не мога да го обясня — смотолевям тъжно.
Отчаяният ми поглед оглежда хоризонта, търсейки някакви следи от Сейди.
— Дали „Старият Старбъкс“ няма да помогне, а? Лара?
— Извинявай. — Прекратявам оглеждането на хоризонта и се фокусиран върху притесненото лице на кавалера си. — Ед, много съжалявам. Не мога да го… направя. Денят беше прекрасен, но…
— Но… не мина според плана ли? — изрича бавно той.
— Не, не е това! — Разтривам лице. — Много е… сложно! Трябва ми време да събера мислите си!
Вдигам очи към него. Моля се да ме разбере. Или поне отчасти. Или поне да не ме мисли за измамница.
— Няма проблеми — кимва накрая той. — Схванах. Нещата невинаги са черни и бели. — Поколебава се, после докосва леко ръката ми и казва: — Тогава нека спрем дотук. Денят наистина беше прекрасен! Благодаря, Лара! Много щедро от твоя страна да ми отделиш толкова голяма част от свободното си време!
Разбирам, че той отново се е върнал към официалния си, кавалерски стил на поведение. От топлината и радостта, настанили се доскоро между нас, вече няма и следа. Все едно сме двама далечни познати. Внезапно ме осенява мисълта, че по този начин той просто се защитава. Оттегля се в неговия личен тунел, зад неговата защитна маска.
— Ед, за мен ще бъде удоволствие пак да се видим някой ден! — побързвам да оправя положението аз. — Веднага щом… си изясня нещата.
— Аз също ще се радвам — отговаря любезно той, но веднага разбирам, че изобщо не ми вярва. — Позволи ми да ти извикам такси.