Докато оглежда улицата, от вниманието ми не убягва фактът, че бръчките по челото му отново са се върнали, този път като че ли от разочарование.
— Не, няма нужда. Ще постоя тук още малко — ще се помотая, ще изчистя главата си… — Усмихвам се сковано. — Благодаря ти! За всичко!
Той ми махва за сбогом — което ми прилича повече на военен поздрав — и изчезва в тълпата. Заглеждам се след него. Чувствам се напълно съсипана. Харесвам този човек. Наистина, наистина го харесвам. А ето че сега той се чувства наранен. Както и аз. Както и Сейди. Какъв хаос!
— Значи ето какво правиш зад гърба ми! — прозвучава гласът на Сейди в ухото ми и аз подскачам уплашено. Дали не е стояла встрани и не ме е чакала? — Подла змия такава! Да ми забиеш нож в гърба! А аз дойдох, за да видя как вървят нещата ти с Джош! С Джош, за бога!
Материализира се като вихрушка пред мен. Изглежда толкова блестяща, че аз отстъпвам от страх.
— Извинявай! — изфъфлям. — Извинявай, че те излъгах! Не исках да си призная пред теб, че с Джош скъсахме. Но не съм ти забила нож в гърба! Не съм имала намерение с Ед да се целуваме! Не съм планирала нищо от това, което се случи днес, не съм…
— Изобщо не ми пука дали си го планирала или не! — изпищява тя като банши. — Просто си дръж ръцете далече от него!
— Сейди, много съжалявам…
— Аз бях тази, която го откри! Аз танцувах с него! Той е мой, разбра ли? Мой!
Тя е толкова самодоволна и изпълнена с толкова много гняв, че изобщо не ме чува какво й говоря. И внезапно, някъде дълбоко изпод пластовете на чувството за вина, в гърдите ми се надига справедливото възмущение.
— И как може да бъде твой?! — чувам се да крещя. — Та ти си мъртва! Все още ли не си го разбрала? Мъртва си! Умряла! Той дори няма представа, че съществуваш!
— Напротив, има! — просъсква тя и приближава лице на няколко сантиметра от мен. От очите й хвърчат искри. — Той ме чува!
— Е, и? Ала никога няма да те види, нали? Ти си призрак! Безтелесен дух! — продължавам да крещя, набирайки скорост. Цялото ми насъбрало се безсилие във връзка с тази ситуация се излива под формата на необуздан гняв. — И точно ти намери да ме обвиняваш, че се самозаблуждавам! И точно ти ме обвиняваш, че отказвам да погледна истината в очите! Точно ти непрекъснато ми повтаряш, че трябва да продължа напред! А ти защо не вземеш също да продължиш напред, а, Сейди?
В мига, в който изричам тези думи, си давам сметка какво означават в нейния случай. Автоматично осъзнавам как могат да бъдат изтълкувани съвсем погрешно. И повече от всичко на света ми се приисква да мога да ги върна назад. През лицето на Сейди преминава истински шок. Изглежда така, сякаш току-що съм й зашлевила шамар.
Тя не може да си мисли, че съм искала да кажа…
О, боже!
— Сейди, аз не исках… нямах предвид…
Думите се прескачат в устата ми. И аз самата не знам какво точно искам да кажа. Изведнъж очите на Сейди се превръщат в две тъмни кухини. Тя обръща поглед към реката и се вторачва в нея, като че ли вече изобщо не я интересувам.
— Права си — изрича накрая бавно и унило. — Напълно си права. Аз съм мъртва.
— Не, не си! — побързвам да я успокоя. — Искам да кажа… добре де, може би си, но…
— Мъртва съм. Всичко свърши. Ти не ме искаш около себе си. Той не ме иска. Какъв е смисълът да стоя тук?
И тръгва бавно към моста „Ватерло“, и изчезва от погледа ми. Разкъсвана от чувство за вина, аз хуквам след нея по стълбите. Тя вече е на средата на моста, но аз успявам да я настигна. Застава напълно неподвижно, вторачена в катедралата „Сейнт Пол“ — тънка като фиданка на фона на сивотата наоколо — и не дава никакви признаци, че усеща присъствието ми.
— Сейди, не всичко е свършило! — Гласът ми потъва във вятъра. — Нищо не е свършило! Не мислех онова, което казах! Просто ти бях много ядосана! Знам, че наговорих глупости и…
— Не, беше права. — Този път говори бързо, но все така обърнала ми гръб. — Аз съществувам в не по-малка самозаблуда от теб. Просто реших, че бих могла да се позабавлявам за последен път в този свят. Реших, че бих могла да си намеря приятели. Да оставя някакъв отпечатък след себе си.
— Но ти си оставила огромен отпечатък след себе си! — възкликвам ужасено. — Моля те, не говори по този начин! Какво ще кажеш да се приберем у дома, а? Ще си пуснем музика, ще се позабавляваме…
— Не се отнасяй снизходително към мен! — извиква тя и се обръща. Виждам я, че трепери. — Много добре знам какво си мислиш! Изобщо не ти пука за мен. На никого не му пука за мен! Аз съм само някаква си безполезна старица…