— Сейди, престани да говориш така! Това не е истина!
— Чух ви на погребението! — избухва внезапно тя и аз потрепервам.
Тя ни е чула?!
— Чух ви на погребението — повтаря, възвръщайки достойнството си. — Чух цялото семейство. Никой не искаше да бъде там. Никой не скърбеше за мен. Аз бях просто един „никой на милион години“.
Прилошава ми от срам, когато си спомням думите на роднините си. Всички се държахме като безсърдечни егоисти. Всички до един!
Сейди вирва брадичка, вторачва се някъде над рамото ми и допълва:
— Братовчедка ти го каза много добре — аз не съм постигнала нищо в живота си, не съм оставила никаква следа, не съм сторила нищо уникално. Всъщност направо се чудя защо съм си направила труда да живея! — Изсмива се горчиво.
— Сейди, недей! — провиквам се умолително.
— Нямах нито любов — продължава безмилостно тя, — нито кариера. Не оставих след себе си нито деца, нито някакви постижения, нито нещо, за което да се говори дълго след мен. Единственият мъж, когото някога съм обичала… забрави за мен. — В гласа й нещо се къса. — Живях цели сто и пет години, но не оставих никаква следа! Нито една! Не означавах нищо за никого. И все още не означавам нищо за никого.
— Напротив, означаваш! Разбира се, че означаваш! — извивам аз. — Сейди, моля те…
— Постъпих като голяма глупачка, като останах тук. И знам, че ти преча!
С огромен ужас забелязвам, че в очите й проблясват сълзи.
— Не! — Сграбчвам я за ръката, макар да знам, че няма никакъв смисъл. Мисля, че и аз самата ще се разплача всеки момент. — Сейди, за мен ти означаваш много неща! И ти обещавам, че ще ти се реванширам! Пак ще танцуваме чарлстон, пак ще се забавляваме и аз ще намеря огърлицата ти, ако ще това да е последното, което ще направя в този живот!
— Огърлицата вече не ме интересува — казва тя с треперещ глас. — Няма никакъв смисъл. Животът ми няма никакъв смисъл!
И за мой огромен ужас тя изчезва от другата страна на моста „Ватерло“.
— Сейди! — провиквам се аз. — Сейдиии! Върни се! — Взирам се отчаяно в мътната, буйна река под себе си и по бузите ми се стичат сълзи. — Животът ти има смисъл! Сейди, моля те! Чуваш ли ме?
— Боже господи! — До мен се озовава момиче с палто на точки и ахва. — Някой е скочил в реката. Помооощ!
— Не е скочил — казвам аз, като вдигам глава, обаче тя не ме слуша.
Вече вика приятелите си. И преди да съм успяла да си събера мислите, около мен се е събрала огромна тълпа, която наднича през парапета към мътната Темза.
— Някой е скочил! — чувам да повтарят хората. — Повикайте полицията!
— Никой не е скочил! — провиквам се аз, ала гласът ми потъва в шумотевицата.
Едно момче в дънково яке вече снима водата с мобилния си телефон. Мъж вдясно от мен съблича сакото си, като че ли се готви да скача долу, докато момичето до него го наблюдава с възхищение.
— Не! — сграбчвам го аз. — Недейте!
— Все някой трябва да стори каквото трябва! — отбелязва тържествено мъжът с героичен глас и поглежда за одобрение към приятелката си.
Ама че хора!
— Никой не е скочил! — разкрещявам се аз и започвам да размахвам ръце. — Има някаква грешка! Всичко е наред! Никой не е скочил! Повтарям, никой не е скочил!
Мъжът замръзва на място с една обувка в ръката си. Момчето с мобилния телефон се извърта и започва да снима мен.
— Тогава с кого говорехте? — провиква се момичето с палтото на точки и ме поглежда обвинително, като че ли ме подозира в лъжа. — Крещяхте към водата и плачехте! Уплашихте ни! С кого говорехте?
— Говорех си с един призрак! — срязвам я аз.
И се обръщам, преди тя да е успяла да каже каквото и да било, и започвам да си проправям път през тълпата. Предпочитам да не обръщам внимание на възгласите и назряващото недоволство.
Казвам си, че тя ще се върне. Когато се успокои и ми прости, ще се върне.
Двайсета глава
Обаче на следващата сутрин в апартамента ми цари пълна тишина. Обикновено Сейди се появява, когато започвам да приготвям чая, кацва върху барплота и започва да пуска груби коментари относно пижамата ми и как не съм можела да направя един свестен чай.
Ала днес я няма никаква. Измъквам с пръсти пакетчетата чай от чашата си и оглеждам кухнята.