— Чао, Кейт! Благодаря за всичко, което направи за мен! Беше страхотна!
— Късмет, Лара! — притиска ме към себе си тя и ми прошепва в ухото: — Ще ми липсваш!
— Чао, Натали! — изричам от учтивост и отварям вратата.
Излизам в коридора, насочвам се към асансьора и натискам бутона. Стиснала това кашонче в ръцете си се чувствам малко идиотски. Какво ще правя сега с живота си, а?
— Сейди? — изричам по навик.
Никакъв отговор. Разбира се, че няма да има отговор.
Асансьорът в тази сграда е от старите и върви доста бавно и тъкмо дочувам скърцането, подсказващо, че е тръгнал да се изкачва, когато зад гърба си долавям стъпки. Обръщам се и виждам Кейт.
— Лара, исках да те хвана, преди да си напуснала сградата! — изрича тя, останала без дъх. — Имаш ли нужда от асистентка?
Какво мило същество е тази Кейт! Точно като момичето от „Джери Макгуайър“. Иска да дойде с мен и да донесе и златната рибка. Стига да имахме такава, разбира се.
— Ами… Все още не знам дали ще основа нова компания, но ако го реша, със сигурност ще ти се обадя…
— Не, имам предвид за четенето на мисли! — прекъсва ме тя. — Имаш ли нужда от асистентка, която да ти помага с фокусите? Защото за мен ще бъде удоволствие да работя такова нещо! Мога да облека какъвто костюм поискаш! И дори да жонглирам!
— Да жонглираш ли? — ококорвам се сащисано.
— Ами да! С торби фасул! Бих могла да ти бъда подгряващ партньор!
Толкова е развълнувана, че сърце не ми дава да попарвам надеждите й. Не мога да й кажа: „Виж какво, аз не мога да чета мисли! Това е лъжа!“. Ще бъде съкрушена.
Започвам да се уморявам с тази моя тайна. Ще ми се да можех да седна поне с един човек на този свят и да му кажа: „Виж какво, истината е, че има един призрак…“.
— Кейт, не съм много сигурна, че това ще се получи — започвам, като междувременно мозъкът ми щрака, опитвайки се да измисли нещо безболезнено. — Истината е, че аз… вече имам асистентка.
— Така ли? — поглежда ме объркано Кейт. — Ама в статията никъде не се споменава за асистентка! Казват, че всичко си го правила съвсем сама!
— Тя беше… зад кулисите. Не искаше да я виждат.
— Коя е тя?
— Тя е… моя роднина — изричам накрая.
Кейт се натъжава все повече.
— Ясно — кимва унило. — Е, сигурно сте се сработили добре, тъй като сте роднини и прочее…
— Да, започнахме да се разбираме доста добре — кимвам и прехапвам устни. — Не че преди това не сме се карали, де! Но нали знаеш как е? Когато прекараш повече време с един човек… Когато преживееш достатъчно с него… Ние сме вече… приятелки!
Докато изричам всичко това, усещам огромна болка в гърдите си. Може би трябваше да кажа, че бяхме приятелки. Защото вече не знам точно какви сме. И изведнъж усещам, че ме наляга дълбока скръб. Не мога да се понасям! Обърках всичко! И със Сейди, и с Ед, и с Джош! Вече нямам собствен бизнес, родителите ми ще откачат, когато научат, похарчих всичките си спестени пари за рокли от двайсетте и…
— Ами, ако на нея случайно й омръзне да работи това… — започва обнадеждено Кейт, — или ако тя пък има нужда от асистентка…
— Засега нямам представа какви ще бъдат плановете ни. Просто всичко е… малко… — В очите ми отново напират сълзи. Кейт е толкова добра към мен и толкова открита, а напоследък нервите ми са опънати до краен предел, така че накрая не издържам и думите сами се изливат от устата ми: — Проблемът е, че с нея се скарахме. И тя изчезна. От тогава насам нито съм я виждала, нито съм я чувала!
— Шегуваш се! — възкликва ужасено Кейт. — И за какво толкова се скарахте?
— За много неща — отвръщам покрусено. — Но май най-вече заради… един мъж.
— А знаеш ли дали сега тя е… — Кейт се поколебава, след което завършва: — Знаеш ли дали сега тя е добре?
— Нямам представа. Изобщо не знам какво се е случило с нея. Би могла да бъде навсякъде. Така де, обикновено по цял ден си говорим, но сега… нищо. Пълно мълчание! — И без никакво предупреждение сълзите ми рукват.
— О, Лара! — простенва Кейт и изглежда почти толкова разстроена, колкото се чувствам и аз. — И сега всичко това с Натали! Дали Джош може да ти помогне? — Тук лицето й се озарява. — Той познава ли я? Обикновено успява да помогне на хората…
Тук вече от гърдите ми се изтръгва ридание и аз простенвам:
— Аз вече не ходя с Джош! Разделихме се!
— Разделили сте се? — ахва асистентката ми. — О, боже! Нямах никаква представа! Сигурно не си на себе си!