— Да, последната седмица не ми беше от най-добрите — кимвам и изтривам сълзите си. — Както и последният ми ден. И последният ми час.
— Въпреки това смятам, че постъпи по най-добрия начин, като напусна Натали! — отсича Кейт, снижава глас и добавя: — И знаеш ли какво? Всички ще искат да правят бизнес с теб, а не с Натали! Защото теб те обичат, а нея я ненавиждат!
— Благодаря! — Опитвам се да се усмихна.
В този момент асансьорът най-сетне пристига и Кейт държи вратата отворена, докато влизам вътре с кашончето си и го подпирам на стената.
— Сещаш ли се за някое място, където би могла да е отишла твоята роднина? — обажда се внезапно тя. — Има ли някакъв начин, по който можеш да я издириш?
— Нямам представа — свивам унило рамене. — Искам да кажа, тя знае къде съм, знае как да се свърже с мен…
— Може пък да те чака ти да направиш първата стъпка, не мислиш ли? — изрича колебливо Кейт. — Защото, нали знаеш, ако се чувства обидена, може би чака ти да се свържеш с нея! Само идея, де! — подвиква, докато вратата се затваря. — Не че искам да ви се меся…
Асансьорът поема със скърцане надолу, а аз се вторачвам като хипнотизирана в изтъркания килим на пода му. Кейт е истински гений! Мисля, че попадна право в целта! Сейди е толкова горда, че никога няма да направи първата стъпка към сдобряването ни. Ще чака някъде. Ще ме чака да отида и да й се извиня и всичко да се оправи. Но къде ще ме чака?
След време, което ми се струва като цяла вечност, асансьорът пристига на партера. Обаче аз не помръдвам, въпреки че кашончето вече започва да ми тежи. Напуснах работата си. Нямам представа какво ще бъде бъдещето ми. Животът ми изглежда като лист хартия, пуснат в машина за рязане на функция „максимално дребни парченца, пълно унищожение“.
Но не искам да ридая! Отказвам и да плача! Или да се оплаквам! Сякаш чувам гласа на Сейди в ухото си: Скъпа, когато нещата в живота се объркат, жената вирва брадичка, лепва си най-ослепителната усмивка, забърква си лек коктейл и…
— Дръж! — казвам на отражението си в мръсното огледало точно в момента, в който Санджеев, работещ на партера, влиза в асансьора.
— Моля? — поглежда ме той.
Лепвам си възможно най-ослепителната усмивка, която успявам да измисля. (Или поне се надявам да изглежда ослепителна, а не умопобъркана.)
— Напускам! Чао, Санджеев! Беше ми приятно да работим в една сграда!
— О! — изненадва се той. — Е, в такъв случай — късмет! С какво смяташ да се заемеш сега?
Дори не правя пауза, за да си помисля. Направо отвръщам:
— Смятам да се заема с лов на призраци!
— Лов на призраци ли? — шашва се той. — Това да не би да е като… лова на хора?
— Нещо подобно!
Нова усмивка и излизам от асансьора с гордо вирната брадичка.
Двайсет и първа глава
Но къде е тя? Къде може да бъде тя, за бога?!
Нещата вече не са никак смешни. От три дена обикалям и я търся. Ходих във всеки един магазин за стари дрехи, за който успях да се сетя и съсках „Сейди!“ между закачалките. Почуках на вратите на всеки един от апартаментите на сградата, като се провиквах: „Търся приятелката си Сейди!“ достатъчно високо, за да ме чуе. Ходих дори до танцовия клуб „Фенерите“ и надничах между танцьорите на дансинга. Ала от нея ни следа!
Вчера отидох до дома на Една с измислена история за изгубеното ми коте, в резултат на което и двете обикаляхме дома й и викахме: „Сейди! Пис, пис, пис!“. Но не получихме отговор. Една се оказа много мила старица и ми обеща непременно да се свърже с мен, ако зърне наоколо някое изгубено коте. Не че това ще ми помогне.
Оказва се, че да търсиш изгубени призраци било невъзможна работа. Никой не може да ги види. Никой не може да ги чуе. Не можеш просто да забодеш снимка на дървото с надпис: „Изгубен — Призракът“. Не можеш да попиташ никого: „Хей, да сте виждали моята приятелка, призрачката? Изглежда като момиче от двайсетте, с писклив глас? Това да ви напомня нещо?“.
А сега се намирам в Британския филмов институт. Тук дават стари черно-бели филми, а аз съм на задните редове в салона и оглеждам тъмните редици глави пред себе си. Как се очаква от мен да видя нещо в тази тъмница? Та тук е като в кучи гъз!
Тръгвам приведена напред по пътеката и оглеждам бледо осветените от екрана профили вляво и вдясно от мен.
— Сейди? — прошепвам колкото ми е възможно по-дискретно.