— Шшшт! — предупреждава някой.
— Сейди, тук ли си? — прошепвам, когато стигам до следващия ред. — Сейди?
— Млъквай!
О, господи! Няма да стане така! Като че ли има само един начин. Събирайки цялата си смелост, аз се изправям в цял ръст, поемам си дълбоко дъх и се провиквам с все сила:
— Сейди! Лара е!
— Шшшт!
— Ако си тук, моля те, покажи се! Знам, че си разстроена и съжалявам, и искам пак да бъдем приятелки, и…
— Хей, ти там? Няма ли да млъкнеш най-сетне? — дочуват се хора с мексикански акцент и няколко глави се обръщат към мен.
Но от Сейди никакъв отговор.
— Извинете! — приближава се към мен разпоредителят. — Но трябва да ви помоля да напуснете салона!
— Няма проблеми. Съжалявам. И без това смятах да си тръгвам. — Тръгвам след разпоредителя към изхода, но точно пред вратата внезапно се обръщам и за последен път се провиквам: — Сейди! Сейдиии!
— Тихо, ако обичате! — обръща се гневно към мен разпоредителят. — Това е кино, за бога!
Взирам се отчаяно в мрака, но нито помен от бледите й, кльощави ръце, от потракващите й огърлици, от перата й, потрепващи над главите на другите.
Разпоредителят ме ескортира чак до изхода на Британския филмов институт, за да се увери, че съм напуснала. По пътя не пропуска да ми изнесе назидателна лекция за приличното поведение. А накрая ме оставя сама на тротоара — чувствам се като куче, което току-що е било изгонено от собствения си дом.
Навеждам унило глава и се затътрям по обратния път. Ще пийна едно кафе и ще се преустройвам. Макар че, ако трябва да бъда честна, идеите ми като че ли се изчерпаха. Насочвам се към реката и пред погледа ми се възправя „Лондонското око“. Върти ли се, върти безметежно, сякаш нищо не се е случило. Нацупвам се и извръщам очи. Не желая да виждам повече „Лондонското око“! Не желая нищо да ми напомня за онзи неделен ден! Само на мен може да се случи да се сдобия с най-болезнения си и смущаващ спомен точно на най-голямата забележителност на Лондон! Защо не избрах някое дребно, изолирано местенце, което после да мога да избягвам по-спокойно?
Влизам в едно кафене, поръчвам си двойно капучино и се отпускам безсилно в един стол. Цялото това обикаляне започва да ме изчерпва. Адреналинът, който ми даваше сили в началото, започва да се оттегля от вените ми. Ами ако никога не я открия?
Не, не мога да си позволя да мисля по този начин! Трябва да продължа! Отчасти защото не обичам да се признавам за победена. Отчасти защото колкото по-дълго я няма Сейди, толкова повече се притеснявам за нея. И, ако трябва да бъда честна, отчасти защото това начинание е моята сламка, за която се държа в момента. Докато продължавам да търся Сейди, имам чувството, че държа юздите и на останалата част от моя живот. Не ми се налага да мисля какво ще стане с кариерата ми. Не ми се налага да се притеснявам какво да кажа на родителите си. Не ми се налага да се упреквам колко глупава съм била, вярвайки в Джош.
Не ми се налага да мисля дори за Ед. Което, обаче, все още продължава да ми причинява болка всеки път, когато се сетя за случилото се. Затова… просто няма да го правя. Ще се фокусирам върху мисълта за Сейди — моят Свещен граал. Знам, че звучи абсурдно, обаче имам чувството, че ако я намеря, всичко останало някак си ще се нареди.
Вадя енергично от джоба си списъка с идеи по темата „Да намеря Сейди“, но осъзнавам, че повечето от тях вече са отметнати като свършени. Киното ми се виждаше най-обещаващото място. Сега единствените места, които остават, са: „Други танцови клубове“ и „Старческият дом“.
Отпивам от кафето си и се замислям за старческия дом. Имам чувството, че Сейди никога не би потърсила убежище там. Тя мрази това място. Когато ходихме, не успя да събере сили дори да влезе. Тогава от къде на къде ще ходи там?
Все пак си струва да се опита.
Надявам се, че съм успяла да се овладея достатъчно, преди да се появя пред старческия дом „Феърсайд“. Иначе вътрешно ще се спукам от напрежение. Така де, все пак нали аз съм момичето, което обвини в убийство персонала там? И същото това момиче сега застава на прага им.
Дали са били уведоми, че сигналът е подаден от мен? Дали полицията не им е казала: „Лара Лингтън беше тази, която опетни доброто ви име!“? Защото ако е така, с мен е свършено. Сестрите ще ме обградят и ще ме убият с дебелите подметки на обувките си. Старците ще започнат да ме налагат с бастуните си. И наказанието ми ще бъде напълно заслужено!
Ала когато Джини отваря вратата, не дава никакъв знак да знае, че именно аз съм човекът, отправил фалшивите обвинения към тях. Лицето й светва в усмивка, а аз, разбира се, се чувствам по-виновна от всякога.