— Лара! Каква изненада? Мога ли да ти помогна с тези неща?
Аз съм леко натоварена с кашончета и огромни букети, които май започват да се изплъзват от ръцете ми.
— О, благодаря! — кимвам с благодарност и й подавам едното кашонче. — Вътре има шоколади за всички вас!
— Божичко!
— А тези цветя са за персонала… — продължавам, докато вървя след нея по ухаещия на пчелен восък коридор. Слагам цветята на масата и допълвам: — Просто исках да благодаря на всички, задето сте се грижили така добре за пралеля ми Сейди!
И че не сте я убили. Подобна мисъл никога не ми е минавала през ум!
— О, много благодаря! Всички ще бъдат трогнати!
— Ами… — продължавам неловко, — от името на семейството искам да кажа, че всички сме ви много благодарни и че се чувстваме изключително зле, задето не сме посещавали пралеля ми… по-често.
Изобщо.
Докато Джини разопакова шоколадите и надава радостни възгласи, аз неусетно се оттеглям по посока на стълбите и вдигам очи нагоре.
— Сейди? — прошепвам тихичко. — Там ли си? — Оглеждам площадката над нас, но от нея няма ни следа.
— А това какво е? — поглежда Джини към другото кашонче. — Още шоколади?
— А, не. Това са няколко сидита и дивидита. За обитателите ви.
Отварям кашончето и вадя оттам сидитата: „Чарлстон мелодии“, „Най-доброто от Фред Астер“, „1920-те — 1940-те — Колекцията“ и други.
— Просто си помислих, че на хората ще им бъде приятно да послушат мелодиите, на които са танцували, когато са били млади — изричам плахо. — Особено по-възрастните от вашите обитатели. Това може да ги поразвесели мъничко.
— Лара, колко невероятно съобразително от твоя страна! Даже смятам веднага да пусна един от дисковете!
И старшата сестра се запътва към дневната на дома, която е пълна със старци, насядали по столове и канапета, а телевизорът пред тях предава някакво дневно токшоу. Аз тръгвам след нея, търсейки между побелелите глави тази на Сейди.
— Сейди? — просъсквам, като се обръщам наляво-надясно. — Тук ли си?
Никакъв отговор. Трябваше да се сетя, че идеята ми е абсурдна! Като че ли е най-добре веднага да си тръгна.
— Ето! — обявява жизнерадостно Джини, застанала до сиди плейъра. — Всеки момент ще тръгне!
Изключва телевизора и двете се заковаваме на място, зачаквайки началото на музиката. И тогава тя започва. Древен оркестър от двайсетте години свири весел, закачлив джаз. Не се чува много добре, затова Джини веднага се заема да увеличи звука до максимум.
В другия край на стаята старец, почти скрит под карирано одеяло и с банка кислород до него, обръща глава. Едно по едно лицата на хората започват да проблясват като запалени лампички. Някой започва да си тананика немощно. Една от жените дори започва да пляска с ръце, повдигайки цялото си тяло от стола от удоволствие.
— Харесва им! — прошепва усмихнато Джини. — Прекрасна идея! Колко жалко, че ние самите не сме се сетили по-рано!
Докато наблюдавам възрастните хора, усещам в сърцето си странна, пробождаща болка. Всички те дълбоко в себе си са като Сейди, нали? Всички те дълбоко в себе си са останали на двайсет и няколко. А белите коси и сбръчканата кожа са само ненужна обвивка. Например старецът с кислорода вероятно някога е бил страстен разбивач на сърца. А онази жена с отнесените воднисти очи някога е била дяволито младо момиче, което е правело номера на приятелките си. Всички те са били млади, всички те са били влюбени, всички те са имали приятели, забавления и целия безкраен живот пред себе си…
И докато си стоя там, насред стаята, с мен се случва нещо странно. Като че ли изведнъж ги виждам — в най-буквалния смисъл на думата. Виждам техните млади, жизнерадостни духове как се издигат от телата им, отърсват старостта от плещите си и започват да танцуват един с друг под звуците на любимата музика. Всички танцуват чарлстон, подмятат умело пети, косите им пак са тъмни, краката им пак са силни и всички се смеят, държат се за ръце, отмятат глави, наслаждават се на танца…
Примигвам. Видението се стопява. Виждам пред себе си стая, пълна с неподвижни старци.
Поглеждам към Джини. Тя просто си стои, усмихва се любезно и си тананика, макар и не особено ритмично.
Музиката изпълва целия старчески дом. Вече ми е ясно, че Сейди няма начин да е тук. Ако беше, веднага щом чуеше музиката, щеше да слезе, за да провери какво става. Очевидно следата ми отново изстина.