— Хей, най-сетне се сетих какво щях да те питам! — обажда се внезапно Джини. — Намери ли онази огърлица на Сейди? Която търсеше?
Да, огърлицата. Сега, когато Сейди я няма около мен, тази история с огърлицата ми се струва преди цяла вечност.
— Не, все още не съм — отвръщам с тъжна усмивка. — Едно момиче от Париж би трябвало да ми я изпрати, но… Все пак не съм изгубила надежда.
— Чудесно! Значи ще стискаме палци! — отбелязва Джини.
— Да, непременно! — кимвам. — А сега като че ли трябва да тръгвам. Просто исках да знаете, че не съм ви забравила!
— Беше ми изключително приятно да те видя! Ела, ще те изпратя!
Докато вървим през коридора, съзнанието ми още не може да се отърси от видението на танцуващите старци, но този път отново млади и щастливи. То продължава да ме преследва.
Когато тя отваря вратата, аз съвсем непланирано се спирам на прага и питам:
— Джини, ти сигурно си виждала множество възрастни хора… да си заминават от този свят.
— Да, разбира се — отговаря спокойно тя. — Това е една особеностите на моята работа.
— Вярваш ли в… — прокашлям се смутено. — В задгробния живот? Вярваш ли в духове, които се завръщат и други подобни неща?
Точно преди Джини да успее да отговори, мобилният в джоба ми звъни.
Тя кимва и казва:
— Моля! Ще те изчакам!
Вадя телефона си и виждам на екрана номера на татко.
Боже господи! Защо ме търси пък сега? Сигурно по някакъв начин е разбрал, че съм напуснала работата си. И сега е адски стресиран и ще ме пита какви са ми плановете. А в присъствието на Джини няма как да откажа разговора.
— Здравей, татко! — изричам бързо в телефона. — Извинявай, но ме хващаш в крачка. Ще те сложа за малко на изчакване.
Натискам съответния бутон и пак поглеждам към Джини.
— Доколкото си спомням, питаше ме дали вярвам в призраци, нали? — усмихва се тя.
— Ами… да. Като че ли точно това те питах.
— Истината ли искаш? Не, не вярвам. Мисля, че всичко е в главата на човека, Лара. Мисля, че хората просто искат да вярват, че е така. Но, от друга страна, разбирам какво успокоение може да донесе подобна вяра за хората, които са загубили обичани от тях близки!
— Ясно — кимвам. — Ами… довиждане. И много благодаря.
Вратата се затваря и аз съм вече на средата на пътеката, когато си спомням, че татко търпеливо ме чака на линия. Грабвам телефона си, натискам бутона за приемане на разговора и изричам:
— Извинявай, татко! Нямаше как.
— Няма защо, скъпа. Аз се извинявам, че те притеснявам на работа.
На работа ли? Значи той не знае?
— Да бе, работа! — кимвам. — Да, абсолютно! На работа! Къде другаде мога да бъда, нали така? — Изкисквам се нервно. — Макар че точно сега съвсем случайно не съм си в офиса…
— Е, в такъв случай може би съм избрал най-подходящия момент — изрича татко. Следва кратка пауза, след което продължава: — Знам, че това може би ще ти прозвучи странно, но трябва да поговоря с теб за нещо и то не търпи отлагане! Къде можем да се срещнем?
Двайсет и втора глава
Странна работа. Нямам никаква представа какво става.
Разбрахме се да се срещнем в кафене „Лингтън“ на Оксфорд стрийт — защото е централно и защото и двамата го знаем. И също, защото всеки път, когато си уговаряме среща, татко предлага кафене „Лингтън“. Той е неизменно лоялен към чичо Бил, а освен това има златна ВИП карта „Лингтън“, с която получава безплатно кафе и храна навсякъде, по всяко време. (Аз нямам. Моята е само „Семейство и приятели“ и ми дава петдесет процента отстъпка. Не че се оплаквам, разбира се.)
Приближавам се към познатата фасада в шоколадово и бяло с тръпнещо сърце. Може би татко има да ми съобщава някаква лоша новина. Например, че мама е болна. Или той.
А дори и да не е така, какво ще му кажа сега за бизнеса си с Натали? Как ще реагира, когато си даде сметка, че загубената му дъщеря е инвестирала купища пари в един бизнес, за да може после да го напусне? Само от мисълта за сбърченото му от разочарование лице — поредното — ме побиват тръпки. Не мога да му кажа! Не още! Не и докато не съм измислила план за действие.
Отварям вратата и вдъхвам познатия аромат на кафе, канела и пресни кроасани. Меките столове от кафяво кадифе и блестящите дървени масички са абсолютно същите като всички останали кафенета „Лингтън“ по света. От огромния плакат зад щанда се усмихва чичо Бил. В стъклената витрина са подредени чаши с логото „Лингтън“, кани за кафе и кафемелачки, всички до една в характерните за компанията шоколадовокафяво и бяло. (Доколкото разбрах наскоро, никой друг няма право да използва точно този нюанс на шоколадовото. Той е запазена марка на чичо Бил.)