— Лара! — маха ми татко от началото на опашката. — Тъкмо навреме! Какво ще желаеш?
Я виж! Той изглежда доста весел! Значи сигурно не е болен.
— Здравей! — прегръщам го аз. — Искам едно карамелено линггочино и сандвич с риба тон.
В кафенетата „Лингтън“ нямаш право да искаш капучино — искаш линггочино.
Татко поръчва кафетата и храната, а след това поднася златната си ВИП карта „Лингтън“.
— Какво е това? — поглежда неуверено картата момчето зад касата. — Никога не съм виждал такава.
— Сканирайте я! — предлага учтиво татко.
— Брей! — Очите на момчето се разширяват, когато нещо на екрана изписуква. После вдига към татко поглед, пълен със страхопочитание. — Значи това е… безплатно!
— Винаги изпитвам вина, когато използвам тази карта — признава ми под сурдинка татко, докато вземаме кафетата и храната си и се отправяме към една маса. — Така лишавам горкия Бил от заслужената му печалба!
„Горкият Бил“ ли? Сърцето ми се свива. Татко е толкова добър! Мисли за всички други, само не и за себе си.
— Смятам, че той може да си го позволи — промърморвам и поглеждам смръщено лицето на чичо Бил, което ни гледа от моята чаша.
— Вероятно — усмихва се татко, а после, забелязал дънките ми, казва: — Днес си облечена много ежедневно, Лара. Да не би това да е някакъв нов дрескод в бизнес средите?
Мамка му! Изобщо не се сетих, че не съм облечена като за работа!
— Всъщност бях на един семинар — импровизирам светкавично. — Искаха ежедневно облекло. Трябваше да играем едни роли… такива неща.
— Прекрасно! — изрича татко, но с толкова окуражителен тон, че бузите ми пламват от срам. Къса едно пакетче захар, изсипва го в кафето си и започва да го бърка. После казва: — Лара, искам да ти задам един въпрос!
— Няма проблеми — подканям го аз.
— Как върви бизнесът ти? Ама наистина?
О, боже! От всички милиарди въпроси на света точно този ли трябваше да ми зададе?
— Ами… нали знаеш… добре е. — Усещам, че гласът ми е станал малко по-пронизителен, отколкото искам. — Всичко е наред! Имаме няколко страхотни клиенти и наскоро сключихме сделка с „Макросант“, а и Натали вече се върна…
— Върна ли се? — изненадва се татко. — Да не би да не е била тук?
Проблемът с родителите е в това, че човек трябва да си води отчет за изречените лъжи.
— Тя… беше за малко някъде — отговарям, като се насилвам да се усмихна. — Нищо особено.
— Но смяташ, че си взела правилното решение, така ли? — пита ме татко със съвсем искрен интерес. — И работата ти харесва?
— Да — отговарям нещастно. — Харесва ми.
— И смяташ, че тази компания има бъдеще?
— Разбира се. Голямо! — промърморвам, втренчена в масата.
Проблемът с лъгането на родителите е в това, че понякога ти се иска да не си ги лъгал никога. Понякога просто ти се иска да се разревеш като дете и да започнеш да виеш: „Татко, всичко се объркааа! Какво ще правя сегааа?“.
— Е, ти за какво искаше да говориш с мен? — питам, за да го отклоня от темата.
— Няма значение — махва с ръка татко и ме поглежда с обич. — Ти вече отговори на въпроса ми. Бизнесът ти върви добре. Работата ти те удовлетворява. Това е единственото, което исках да чуя.
— Защо? — поглеждам го объркано.
Татко поклаща усмихнато глава.
— Просто имаше една възможност, за която исках да говоря с теб. Но не искам да провалям новия ти бизнес. Не искам да хвърлям прът в колелата му. Ясно е, че работиш нещо, което харесваш, и го правиш добре. Значи нямаш нужда от предложение за работа!
Предложение за работа ли?
Сърцето ми се разтуптява. Ала не трябва да издавам вълнението си.
— Защо все пак не вземеш да ми кажеш, а? — подхвърлям с престорена небрежност. — Просто за всеки случай.
— Скъпа, не е необходимо да бъдеш учтива с мен! — засмива се татко.
— Не се правя на учтива! — отсичам. — Наистина искам да знам!
— За нищо на света не бих те обидил, скъпа! Много съм горд от онова, което си постигнала! — изрича с обич татко. — А това сега би означавало да се откажеш от всичко. Не мисля, че ще си струва!