— Може и да си струва! Просто ми кажи! — Мамка му! Звуча адски отчаяна. Побързвам да пренастроя изражението си на любезен интерес. — Искам да кажа, защо просто не ми разкажеш? Няма да навреди, нали?
— Е, може би си права. — Татко отпива от кафето си, после ме поглежда право в очите и изрича: — Вчера ми се обади Бил. Представи си изненадата!
— Чичо Бил ли? — сащисвам се аз.
— Каза, че наскоро си му ходила на гости.
— А, да. — Прочиствам си гърлото. — Вярно, че се отбих за малко, за да побъбрим. Смятах да ти кажа…
Не смятах.
— Колкото и за малко да е било, той е бил много впечатлен от теб. Как те описа, я да се сетя? — Кривата усмивка на татко се появява — сигурен знак, че наистина, му е весело. — А, да! „Упорита“ и „последователна“! Както и да е. Та резултатът е… това!
Вади от джоба си плик и го плъзва по масата към мен. Невярваща на очите си, аз го отварям. Вътре има писмо на специалната хартия на компанията „Лингтън“. В него ми предлагат работа на пълен щат в отдел „Човешки ресурси“. И шестцифрена заплата.
Имам чувството, че ще припадна. Когато вдигам очи, виждам, че очите на татко светят. Макар да се прави на сдържан, очевидно е много поласкан.
— Бил ми го прочете по телефона, преди да го изпрати. Бива си го предложението, нали?
— Нещо не разбирам — разтривам объркано чело. — Защо е изпратил писмото на теб? Защо не право на мен?
— Бил реши, че така жестът ще бъде оценен от семейството.
— Вярно бе! Как не се сетих?
— Усмихни се, скъпа! Независимо дали ще приемеш работата или не, все пак предложението е страхотно!
— Така е — изричам.
Ала не мога да се усмихна. Усещам, че нещо не е наред.
— За теб това е страхотно признание — продължава татко. — Така де, Бил нищо не ни дължи. Направил го е само защото е оценил талантите ти и заради доброто си сърце!
Ясно. Ето какво не е наред — татко сам го каза, без да иска. Аз не вярвам, че чичо Бил е в състояние да оцени талантите ми. Нито пък в доброто му сърце.
Свеждам отново поглед към писмото, към шестцифрената сума, отпечатана черно на бяло. И подозренията обгръщат душата ми като паяжини.
Той се опитва да ме купи.
Е, това може би е малко силно казано. Но определено се опитва да ме привлече на своя страна. Знам, че настъпих чичо Бил по мазола още в мига, в който споменах огърлицата на Сейди. Моментално го забелязах в очите му — шок. И тревога.
А сега, като гръм от ясно небе, предложение за работа.
— Но не искам това да те разколебава — тъкмо казва татко. — Двамата с майка ти сме много горди с теб, Лара, така че, ако искаш да продължиш с бизнеса си, ние стопроцентово ще застанем зад теб! Никой не те кара да правиш нищо насила!
Говори нещата, които знае, че трябва да каже. Но от вниманието ми не убягва надеждата, която проблясва в очите му, въпреки че старателно се опитва да я скрие. Той определено ще се радва аз да имам стабилна работа в огромна международна компания — в семейната международна компания!
И чичо Бил отлично знае това. Защо иначе ще изпраща писмото на татко? Опитва се да манипулира и двама ни!
— Мисля, че чичо ти Бил се чувства виновен, задето така те е отрязал на погребението — продължава татко. — И е бил изключително впечатлен от настойчивостта ти. Както и аз, между другото! Нямах никаква представа, че си планирала пак да отидеш при него и да го помолиш!
— Но аз не съм говорила с него за работа! Отидох да го попитам за… — Прекъсвам безпомощно. Не мога да спомена огърлицата. Не мога да говоря за Сейди. Тази кауза е невъзможна!
— Ако трябва да бъда честен — снижава глас татко и се привежда през масата към мен, — мисля, че Бил си има някакви проблеми с Диаманте! Съжалява, че я е отгледал в такъв… разкош. Двамата си поговорихме много добре, по братски, и знаеш ли какво ми каза той? — По лицето на татко се разлива огромно задоволство. — Той каза, че те вижда като точно онзи тип самостоятелно издигаща се личност, която може да бъде пример за Диаманте!
„Той не го мисли наистина! — идва ми да се разкрещя. — Ти нямаш представа какво всъщност става! Просто иска аз да престана да преследвам огърлицата!“
Отпускам отчаяно глава в ръцете си. Истината е толкова абсурдна. И звучи толкова невероятно. А сега огърлицата я няма и Сейди я няма, и аз не знам какво да мисля или… да правя…