— Лара? — наблюдава ме притеснено татко. — Добре ли си, скъпа?
Опитвам се да му се усмихна в отговор, но съм твърде заета с мислите си. В главата ми спорят два гласа, разположени точно един срещу друг. Първият крещи: „Сейди е реална! Отлично знаеш, че е така! Тя е някъде там! Тя е твоя приятелка, обидена е и ти трябва да я намериш!“. Вторият нарежда монотонно: „Тя не съществува. Никога не е съществувала. Изгуби достатъчно време. А сега си върни живота обратно!“.
Дишам тежко, опитвайки се да накарам мислите си да се подредят най-сетне, да събудя интуицията си. Обаче не знам какво да мисля. Вече си нямам доверие. Може би аз наистина съм луда.
— Татко, мислиш ли, че съм луда? — изтърсвам най-неочаквано. — Сериозно! Дали да не отида на лекар?
— О, не! — разсмива се баща ми. — Разбира се, че не! — Оставя кафето си, привежда се напред и продължава: — Мисля, че просто си много емоционална и че понякога се оставяш да те води въображението. Това го имаш от майка си. А понякога тези твои черти вземат превес над разума ти. Но иначе не си луда. Или поне не по-луда от майка ти!
— Ясно — преглъщам. — Разбрах.
Не че е голямо успокоение.
С треперещи пръсти аз вдигам отново писмото от чичо Бил и пак се зачитам в него. Ако го погледна от съвсем различен ъгъл, в него няма нищо зловещо. Нищо лошо. Той просто е един богаташ, който се опитва да помогне на племенницата си. Бих могла да приема работата. Ще бъда Лара Лингтън от „Кафета Лингтън“. Ще имам голямо бъдеще, заплата, кола, перспективи. Всички ще бъдат доволни. Всичко ще бъде лесно. Спомените ми за Сейди ще избледнеят. Животът ми отново ще стане нормален.
Би било лесно, много лесно.
— От доста време не си си идвала у дома — изрича тихо татко. — Какво ще кажеш да си дойдеш този уикенд, за да си починеш, а? Мама ще бъде много щастлива да те види!
— Става — изричам след кратка пауза. — Наистина не съм си идвала от цяла вечност.
— Така ще възвърнеш силите си — продължава татко и ме дарява със сладката си крива усмивка. — Когато животът ти е на кръстопът и имаш нужда да обмислиш нещата, няма по-добро място за това от родния дом! Колкото и голям да е човек!
— „Няма друго място като дома“ — цитирам и се опитвам да се усмихна.
— Дороти от „Вълшебникът от Оз“ е била напълно права. А сега яж! — И кимва по посока на сандвича ми.
Обаче аз го слушам с половин ухо.
Дом. Думата ми навява странни мисли… Как не се бях сетила за това?!
Тя може би се е прибрала у дома!
У дома, тоест там, където е била старата й къща. В крайна сметка това е мястото на нейното детство. Това е мястото на голямата й любов. Приживе тя е отказала да се върне там, но ако сега се е размекнала? Ако точно сега е там?
Разклащам линггочиното си. После пак и пак. Като обсебена. Знам, че най-разумното решение би било да блокирам всички мисли за нея. Да приема работата при чичо Бил и да купя бутилка шампанско, за да отпразнуваме случая с мама и татко. Знам го.
Но… просто не мога. Дълбоко в себе си не мога да приема, че тя не е реална. Изминах толкова път, положих толкова усилия да я открия. Трябва да направя още една крачка.
И ако не е там, ще приема работата и ще се откажа да я търся. Завинаги.
— Е? — Татко попива устни с шоколадовокафявата си салфетка. — Май вече изглеждаш по-щастлива, скъпа. — Кимва по посока на писмото и допълва: — Реши ли вече по кой път да поемеш?
— Да! — кимвам без всякакво колебание. — Трябва да поема към гара „Сейнт Панкрас“!
Двайсет и трета глава
Добре де. Това е последното, ама наистина последното място, където ще проверя. Това е последният й шанс. И се надявам да оцени онова, което правя за нея!
Отне ми цял час, докато стигна до Сейнт Олбанс, а после още двайсетина минути с такси до Арчбъри. И ето ме сега тук, застанала насред малък селски площад с кръчма в единия край, автобусна спирка в другия и нелепа, модерна църква в третия. Предполагам, че местенцето би могло да мине и за живописно, ако пред очите ми не профучаваха непрекъснато камиони с милиони километри в час и ако трима тийнейджъри не крещяха под навеса на спирката. А аз си мислех, че в провинцията е тихо!
Изнизвам се от площадчето, преди някое от хлапетата да е извадило пистолет или нещо подобно, и се насочвам към селската мера. Там има огромно табло с карта на селцето, която ми помага бързо да открия кварталчето Арчбъри Клоуз. Точно в това са били превърнали Арчбъри Хаус, след като е изгоряла. И ако Сейди наистина се е прибрала у дома, това ще да е точно там.