Ако се откажа да я търся само след три дена, дали това не означава, че доказвам правотата й?
Душата ми се изпълва с безсилие и гняв — яд ме е на нея, на мен самата, на цялата ситуация. С мрачна физиономия аз смачквам обвивката на „Туикс“-а и я хвърлям в близкото кошче. Така де, и сега какво се очаква от мен да направя? Търсих къде ли не. Ако беше се появила, когато я виках… Ако ме беше послушала и ако не беше такъв голям инат…
Чакайте малко! Озарява ме нова идея. Аз нали съм екстрасенс?! Ама така де! Може пък да взема да използвам парапсихичните си сили, за да я призова от отвъдното. Или от „Хародс“. Или откъдето и да е!
Окей. Последен опит. Ама наистина последен!
Изправям се и се приближавам към езерцето насред моравата. Нещо ми подсказва, че езерата са много удобни като портали към отвъдното. Или най-малкото — далеч по-подходящи от пейките примерно. Така де! В средата забелязвам каменен шадраван, покрит с мъх, и автоматично си представям Сейди как танцува в него, разплисква водата и пищи весело — преди толкова много, стотици години — и някакъв намусен полицай се опитва да я измъкне оттам.
— Духове! — прошепвам и протягам ръце над водата.
Някакво леко разплискване, но като нищо е само вятърът.
Нямам никаква представа как се правят тези неща. Добре де, ще го измислям в крачка.
— Тук е Лара — започвам да каканижа с най-гробовния си глас. — Приятелка на духовете. — После побързвам да се поправя: — Или поне на един от тях!
Защото, нали знаете, никак не ми се ще най-внезапно да ми се яви Хенри Осми!
— Търся… — Затаявам дъх, а после изричам тържествено: — Сейди Ланкастър!
Настъпва тишина, нарушавана единствено от патица, грачеща насред езерцето. Може би думата „търся“ не е достатъчно силна.
— Призовавам духа на Сейди Ланкастър! — напявам, този път с по-заповеднически тон. — Призовавам я да се яви от дълбините на света на духовете! Аз, Лара Лингтън, медиумът! Чуйте гласа ми! Чуйте моя зов! Духове, умолявам ви! — И започвам да размахвам ръце като същинска жрица. — Ако вие познавате Сейди, изпратете я при мен! Изпратете я веднага!
Нищо. Нито глас, нито образ, нито сянка дори.
— Хубаво! — промърморвам ядосано и свалям ръцете си. — Тогава не те призовавам! — Говоря неопределено, на въздуха — в случай че тя все пак ме слуша отнякъде. — Не ми пука! И без това си имам по-важни неща за вършене, вместо да стоя тук и да си говоря със света на духовете! Толкова!
Връщам се на пейката, вземам чантата си и вадя оттам мобилния си телефон. Набирам номера на таксиметровата фирма, която ме докара дотук, и поръчвам такси.
Достатъчно! Тръгвам си!
Диспечерът на фирмата ми съобщава, че таксиметровият шофьор ще ме чака пред църквата след десет минути. Затова аз поемам натам, питайки се дали пък няма да имат кафемашина във фоайето или нещо подобно — нали е съвременна църква. Обаче тя е заключена. Връщам се обратно пред оградата и тъкмо вадя отново телефона, за да прегледам съобщенията си, когато вниманието ми е привлечено от нещо. От една табела върху близката порта: „Старата къща на викария“.
Къщата на викария значи. Е, значи тук трябва да е живял някога викарият. Което означава… че тук е живял също така и Стивън. Нали в крайна сметка е бил син на викария?!
Изгаряна от любопитство, аз надниквам през дървената ограда. Виждам голяма стара сива къща с чакълена алея и няколко коли, паркирани встрани. През главния вход влизат някакви хора — шестима души. Очевидно семейството, което живее днес тук, си е вкъщи.
Градината е потънала в тучна зеленина — рододендрони и дървета, и пътека, която отвежда към задната част на къщата. В далечината зървам стара барака и се питам дали това не е мястото, където Стивън някога е рисувал. Вече си представям Сейди как се е промъквала крадешком по пътеката, с обувки в ръка, и очите й проблясват под лунната светлина.
Да, мястото определено лъха на древност — старият каменен зид, избуялата трева, сенчестите петна под дърветата… Като че ли нищо модерно не е успяло да опорочи усещането за автентичност. Историята тук е напълно жива. Чудя се дали…
Не, стига! Точка по въпроса! Предавам се! Никакво търсене повече!
Но може би…
Не! Тя няма как да е тук! Няма начин. Прекалено горда е за това. Нали сама каза, че никога не би тръгнала след мъж?! Никога, за нищо на света не би се унизила да се мотае в къщата на бившето си гадже. Особено след като това гадже е разбило сърцето й и дори не й е отговорило на писмата! Глупава идея.