— Е, наистина ли си била убита? — не мога да се сдържа да не попитам.
— О, не мисля! — махва с ръка тя.
Изобщо не ми обръща внимание, а още по-малко — ми благодари. Все на мен ще се падне — призрак без обноски!
— Е, пак заповядай! — промърморвам нацупено. — Нали се сещаш? Винаги, когато имаш нужда!
Но момичето дори не ме чува. Оглежда залата, като че ли не може да схване нещо.
— Къде са цветята? — пита внезапно. — Щом това е моето погребение, къде са тогава цветята?
— О! — преглъщам виновно. — Цветята бяха… сложени другаде. Погрешка. Иначе бяха доста, честна дума! Много красиви бяха!
„Тя не е истинска! — повтарям си настойчиво. — Това е просто моето виновно подсъзнание!“
— Ами хората? — Вече звучи озадачено. — Къде е всичкият народ, който обикновено ходи по погребения?
— Някои от тях просто не можаха да дойдат — промърморвам и тайничко си стискам палци — дано да звуча убедително! — Иначе много искаха да дойдат, обаче…
Спирам, защото точно в този момент тя се разтваря във въздуха — точно в момента, в който й говоря.
— Къде ми е огърлицата? — Подскачам стреснато на стола си, когато дочувам гласа й в ухото си.
— Нямам представа къде ти е шибаната огърлица! — възкликвам. — И престани да ме тормозиш! Даваш ли си сметка, че съвсем скоро ще ме уличат в лъжа? А ти дори не си ми благодарила!
Настъпва тишина. Тя свежда глава като провинило се хлапе.
— Благодаря — изрича накрая.
— Няма защо.
Момичето от моята халюцинация започва да си играе с металната гривна във формата на змия, обгръщаща китката й, и аз установявам, че започвам да я разглеждам по-внимателно. Косата й е тъмна и бляскава и обрамчва лицето й, докато тя привежда глава. Има дълъг, снежнобял врат и едва сега констатирам, че огромните й блестящи очи всъщност са зелени. Бежовите й пантофчици са миниатюрни — не повече от 36, 37-и номер. Така, като я гледам, е приблизително на моята възраст. Или може би малко по-млада от мен.
— Чичо ти Бил — изрича накрая, като не спира да върти гривната си. — Уилям. Едно от момчетата на Вирджиния.
— Точно така. Вирджиния беше моята баба. А моят баща е Майкъл. Което те превръща в моя пралеля. — Тук спирам и се хващам за главата. — Ама това е истинска лудост! Откъде изобщо бих могла да знам как изглеждаш?! Как е възможно да имам халюцинации?
— Защото нямаш халюцинации! — отсича тя и вирва брадичка. — Аз съм истинска!
— Не е възможно да си истинска! — изричам нетърпеливо. — Ти си мъртва! Тогава какво си? Призрак ли?
Настъпва неловък промеждутък мълчание. А след това момичето вдига очи и казва:
— Не вярвам в призраци!
— Аз също! — пригласям със същия презрителен тон. — Няма начин да съществуват!
Вратата се отваря и аз подскачам уплашено.
— Лара! — Викарият се приближава. Лицето й е зачервено от вълнение. — Говорих с полицията. Поръчаха да отидеш в полицейското управление.
Трета глава
Брееей! Туй, в полицейските участъци, вземали убийствата много на сериозно! За което би трябвало и сама да се досетя, разбира се. Напъхаха ме в малка стаичка само с една маса и пластмасови столове, по стените с плакати, предупреждаващи хората да си заключват колите. Връчиха ми чаша чай и някакъв формуляр, който трябва да попълня, а някаква полицайка ме уведоми, че съвсем скоро с мен щял да дойде да поговори някой детектив.
Идва ми да се разкискам истерично. Или да се изкатеря през прозореца.
— И какво ще кажа сега на този детектив? — извиквам, когато вратата най-сетне се затваря. — Та аз не знам нищичко за теб! И как по-точно си била убита? Със свещника в гостната ли?
Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Седи си на перваза на прозореца и поклаща крака. Въпреки че, заглеждайки се по-внимателно, забелязвам, че тя всъщност не е точно на перваза, а се носи на около два сантиметра над него. Тя забелязва погледа ми, вижда пролуката и сбърчва раздразнено нос. После се намества старателно, докато накрая изглежда така, сякаш наистина седи на перваза. След което отново започва да клати безгрижно крака.
„Всичко е само в ума ми! — повтарям си за кой ли път днес. — Да погледнем разумно на нещата! Щом моят мозък я е родил, значи отново моят мозък ще бъде този, който ще се отърве от нея!“