Обаче ето че ръцете ми вече вдигат резето на старата дървена порта.
Това е последното, ама наистина последното място, където ще я търся!
Чакълът под краката ми хрущи, а аз се опитвам да измисля извинение за присъствието си тук. Историята с изгубеното куче не става. Защо не взема да кажа, че изучавам стари свещенически къщи? Че съм студентка по архитектура? Да! Пиша дисертация за „религиозните сгради и семействата, които са живели в тях“. В университета в Бърбек.
Не, Харвард!
Приближавам към главния вход и тъкмо вдигам ръка, за да дръпна стария звънец, когато забелязвам, че дървената врата е леко открехната. Може би мога да се намъкна вътре, без никой да забележи. Предпазливо бутвам вратата и се озовавам в коридор с ламперия по стените и стар паркет. За моя изненада зървам жена със сиво кокче и дълга жилетка, седнала зад масичка, върху която се виждат книги и брошури.
— Здравейте! — усмихва ми се жената, сякаш изобщо не е изненадана да ме види. — За обиколката ли сте?
Обиколка ли? Туристическа обиколка?
Прекрасно! Значи мога просто да си обикалям, без да ми се налага да измислям легенда за присъствието си. Нямах никаква представа, че вече и старите свещенически къщи са туристически обекти, но, от друга страна, напълно логично.
— Хммм… разбира се. Колко ви дължа?
— Пет паунда.
Цели пет паунда? Само за да разгледаш една обикновена къща? Хиляди дяволи!
— Ето ви и пътеводител — подава ми жената една брошура.
Грабвам я, без изобщо да я поглеждам. Не съм дошла да разглеждам исторически забележителности. Отдалечавам се бързо от жената и попадам в дневна, пълна със старомодни канапета и килимчета, и се оглеждам.
— Сейди? — просъсквам. — Сейди, тук ли си?
— Това е мястото, където Малори е прекарвал вечерите си. — Гласът на уредничката на музея ме стряска дотолкова, че подскачам. Нямах представа, че е тръгнала след мен.
— Разбирам. — Ама нямам представа какви ги говори. — Прекрасно! Аз просто ще мина оттук… — И се насочвам към съседната трапезария, която изглежда като декор на исторически филм. — Сейди?
— А това е трапезарията на семейството, разбира се!
Ама стига вече! Човек не може ли просто да си разглежда старата къща на викария, без някой да върви по петите му?! Насочвам се към прозореца и поглеждам към градината, където отново зървам хората, които видях да влизат преди малко. От Сейди ни вест, ни кост. Е, без последното.
И тази идея беше глупава! Тя не е тук. Пък и защо ще виси в къщата на момчето, което е разбило сърцето й?! Обръщам се, за да изляза, и едва не се сблъсквам с жената, която стои зад мен.
— Да разбирам ли, че сте почитателка на творбите му? — пита усмихнато тя.
Творби ли? Чии творби?
— Ами… разбира се — побързвам да замажа положението. — Естествено! Голяма почитателка съм! Ужасно голяма! — И за първи път свеждам поглед към брошурата в ръцете си. Там с големи букви пише: „Добре дошли в къщата на Сесил Малори“, под което се вижда снимка на пейзаж, запечатал някакви скали.
Сесил Малори ли? Ама той май беше известен художник, нали така? Е, не чак от ранга на Пикасо, но определено съм чувала за него! И за първи път, откакто влязох в къщата, в очите ми проблясва зачатък на интерес.
— И това ли е мястото, където Сесил Малори някога е живял? — питам.
— Разбира се! — възкликва уредничката на музея, очевидно слисана от въпроса ми. — Нали точно затова къщата беше реставрирана и превърната в музей! Живял е тук до 1927 година!
1927 година ли? Е, това определено прикова вниманието ми! Щом е живял тук до 1927 година, значи Сейди трябва да го е познавала, нали? Сигурно двамата са се разхождали или са били в една компания.
— Да не би да е бил приятел на сина на викария? Доколкото съм чувала, казвал се е Стивън Нетълтън?
— Скъпа моя! — възкликва отново жената, крайно озадачена. — Не може да не знаете, че Сесил Малори просто е творческият псевдоним на Стивън Нетълтън! Той никога не е използвал истинското си име, когато е подписвал творбите си!
Стивън е бил Сесил Малори?
Стивън… е Сесил Малори?
Прекалено втрещена съм, за да кажа каквото и да било.
— А впоследствие променя изцяло името си — продължава уредничката. — По съдебен път. Смята се, че го е направил в знак на протест срещу родителите си. За да не носи същата фамилия. Това е станало, след като се е преместил във Франция, разбира се.