Слушам, но само с половин ухо. В главата ми цари пълен хаос. Стивън е станал прочут художник! Ама тук нещо не се връзва! Сейди никога не ми е споменавала, че той е известен художник. При всички положения щеше да се похвали, при това неведнъж! Възможно ли е изобщо да не е знаела?
— … и те никога не се помирили до трагичната му, ненавременна смърт — завършва тържествено жената назубрената си реч и се усмихва. — Може би ще желаете да видите спалните?
— Не, благодаря. Искам да кажа… извинявайте! — Разтривам чело. — Малко съм объркана, честно да ви кажа. Стив… Имам предвид Сесил Малори… е бил приятел на моята пралеля. Тя също е живяла в това село. Познавала го е. Но доколкото си спомням, тя нямаше никаква представа, че е станал известен.
— Ах, наистина — кимва с разбиране уредничката на музея. — Е, приживе, естествено, не е бил известен. Става прочут години след смъртта си, когато се събужда интересът към платната му — първо във Франция, а после и при нас, на Острова. Тъй като е починал твърде млад, броят на произведенията му е твърде ограничен, поради което всяко едно от тях се сдобива с нечувана стойност. Най-резкият скок на платната му беше през осемдесетте години. И точно тогава името му се сдоби със световна слава.
Значи 1980-те. Доколкото знам, Сейди е получила удар през 1981 година. И са я закарали в старчески дом. Никой не й е казвал нищо. И тя е нямала абсолютно никаква представа какво става във външния свят.
Излизам бавно от унеса си и когато вдигам глава, забелязвам, че жената ме гледа подозрително. Имам чувството, че изгаря от желание да ми върне петте паунда и да се отърве от мен.
— Хммм… извинете. Просто си мислех нещо. Дали не е рисувал в една барака в градината?
— Точно така! — светва лицето на моята събеседничка. — Ако се интересувате, ние продаваме и някои книги за Малори! — Излиза и само след секунда се връща с тънка книжка с твърди корици. — Подробностите от ранния му период са твърде малобройни, тъй като по-голямата част от селския архив е била изгубена по време на войната, а впоследствие, когато започват проучванията на живота му, вече по-голямата част от съвременниците му са били покойници. Но пък разполагаме с множество сведения за времето, прекарано от него във Франция, когато всъщност той се превръща в ненадминат пейзажист! — И ми подава книгата, на чиято корица виждам красив морски пейзаж.
— Благодаря! — Поемам книгата и започвам да я разлиствам.
Почти моментално попадам на стара черно-бяла снимка на мъж, рисуващ на скала, под която се чете: „Много рядка снимка на Сесил Малори по време на работа“. Автоматично разбирам защо двамата със Сейди са били любовници. Той е висок, тъмнокос, с властна осанка, тъмни очи и оръфана риза.
Копеле!
Сигурно се е мислел за голяма работа! За гений едва ли не! Сигурно е смятал, че е твърде добър за нормална, човешка връзка. И сега, въпреки че той отдавна е мъртъв, едва устоявам на порива си да не му се развикам. Как не го е срам да се отнесе толкова грубо със Сейди?! Как не го е срам да изчезне във Франция и напълно да я забрави?!
— В онези години той е бил многообещаващ талант — обажда се жената, проследила погледа ми. — Ненавременната му смърт е една от големите трагедии на двайсети век!
— Да, но може и да си я е заслужил! — просъсквам и я поглеждам злобно. — Може би е трябвало да се отнесе по-човешки с приятелката си! Не сте ли си помисляли и за това?
Уредничката на музея е вече на ръба на издръжливостта си. Отваря и затваря уста като риба на сухо.
Продължавам да разлиствам книгата. Забелязвам рисунки на море, още скали, скица на кокошка и… замръзвам. От книгата ме гледа едно око. Увеличен детайл от някаква картина. Само око, с дълги, много дълги мигли и закачлив блясък.
Познавам това око!
— Извинете — смотолевям объркано, — но какво е това? — И забивам пръст в книгата. — Коя е тази? Откъде е този детайл?
— Скъпа… — Видно е, че жената едва запазва спокойствие. — Не може да не го знаете! Това е детайл от една от най-прочутите му творби! Ако искате да погледнете, имаме нейно копие в библиотеката!
— О, разбира се! — Това вече е нещо съвсем друго. — Много искам!
Жената ме повежда по скърцащите дъски на коридора към мрачна, покрита със стар килим стая. Всички стени са пълни догоре с книги, наоколо са подредени стари кожени фотьойли, а над камината виси огромна картина.
— Ето я! — сочи тържествено жената. — Нашата радост и гордост!