Онемявам. Гърлото ми се стяга. Стоя вцепенена, притиснала книгата към гърдите си, и не мога да отлепя поглед от нея.
Ето я! Взираща се в мен от позлатената рамка, изглеждаща така, сякаш целият свят е неин! Сейди!
Никога не съм я виждала по-щастлива, отколкото е на тази картина. Никога не съм я виждала по-спокойна. Толкова красива! Толкова жизнена! Очите й са огромни, тъмни, блестящи, пълни с любов.
Отпусната на шезлонг, гола, с изключение на тънка драперия, метната през раменете и бедрата й, която обаче не скрива особено много. Късата коса подчертава елегантния й врат. От ушите й висят блестящи обеци. А около врата й, падаща между бледите й, почти прозрачни гърди, после увита между пръстите и спускаща се като каскада от мъниста, е огърлицата с водното конче!
И в този момент сякаш чувам гласа й: Бях щастлива, когато я носех… Чувствах се красива. Като богиня!
Вече всичко се връзва. Ето защо толкова искаше огърлицата си! Ето какво е означавала тя за нея! През този период от живота си тя е била щастлива. Няма значение какво се е случило преди или след това. Няма значение, че сърцето й е било разбито. Точно в този момент — на рисуването на картината — всичко в живота й е било перфектно!
— Възхитително! — промърморвам и изтривам една сълза.
— Нали? — поглежда ме доволно уредничката. Очевидно най-накрая се държа както подобава на истински почитател на изкуството. — Стилът му на боравене с четката е невероятно прецизен! Всяко мънисто от тази огърлица е един малък шедьовър! Нарисуван с много любов! — Оглежда с обич портрета. — И става още по-специален, защото е единствен!
— Какво искате да кажете? — поглеждам я объркано. — Нали Сесил Малори е нарисувал много картини?
— Така е. Но не е нарисувал нито един портрет освен този тук! Категорично е отказвал да го прави. Вече във Франция, със стремглаво растяща репутация на добър художник, бил молен множество пъти да нарисува портрет на някого, ала той неизменно отговарял: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“.
Ококорвам се невярващо, когато чувам това. Всичко пред очите ми се завърта. Той е рисувал единствено Сейди? През целия си живот е нарисувал само нея? Бил нарисувал онази, която искал да нарисува?
— А тук, в това мънисто… — Жената се приближава към картината с тънка усмивка. — Точно в това мънисто тук има малка изненада. Нещо като тайна. — Прави ми знак да се приближа. — Виждате ли го?
Послушно правя опит да се фокусирам върху въпросното мънисто, но то все така си изглежда същото — само мънисто.
— Всъщност почти е невъзможно да се види с просто око. Става само със силна лупа. Ето! — И ми подава лист хартия. На нея е отпечатано многократно увеличеното мънисто от картината. И когато поглеждам към него, за мое огромно изумление установявам, че съзерцавам нечие лице. Мъжко лице.
— Това да не би да е…! — Вдигам очи.
— Да. Малори! — кимва победоносно уредничката. — Това е неговото собствено отражение в огърлицата! Включил е и себе си в платното. Това е най-миниатюрният таен портрет, който познаваме! Открит е само преди десет години. Нещо като тайно послание от вековете!
— Може ли да го видя?
Поемам с треперещи ръце листа хартия и се вторачвам в него. Ето го и него! В картината. В огърлицата. Като част от нея. И никога повече не е рисувал потрети. Вече бил нарисувал онази, която е искал да нарисува.
Значи е обичал Сейди! Наистина я е обичал! Сигурна съм!
Когато повторно вдигам очи към картината, погледът ми се замъглява от сълзи. Да, жената е права. Рисувал я е с много любов. Вижда се във всяка линия на четката.
— Портретът е… удивителен! — Преглъщам сълзите си. — Имате ли… други книги за него? — питам. Нямам търпение да изгоня тази жена от стаята. Изчаквам стъпките й да заглъхнат по коридора, след което вдигам глава и отчаяно се провиквам: — Сейди! Сейди, чуваш ли ме? Намерих картината! Прекрасна е! Ти си прекрасна! Сега си в музей! И знаеш ли какво? Стивън не е нарисувал никоя друга, освен теб! Никога, до края на живота си не е рисувал друга! Ти си единствената! И се е включил в огърлицата ти! Той те е обичал, Сейди! Сигурна съм, че те е обичал! Толкова ми се иска да можеше да видиш това…
Млъквам. Стаята продължава да тъне в тишина и мрак. Където и да се намира, тя очевидно не ме чува. Когато отново чувам приближаването на стъпки, аз бързо се обръщам към вратата и лепвам на лицето си усмивка.
Уредничката на музея ми подава цяла камара книги.
— Това е всичко, което имаме! Вие студентка по история на изкуството ли сте или просто се интересувате от Малори?