— Интересувам се само от една от неговите картини! — отговарям искрено. — И сега се питах… Вие или експертите… имате ли някаква представа кое е това момиче на платното? Как се нарича картината?
— Картината се нарича „Момиче с огърлица“. И, разбира се, много хора се интересуват от самоличността на модела. — Тук жената се впуска в поредната от наизустените си речи. — Правени са редица проучвания, но за нещастие досега никой не е бил в състояние да идентифицира момичето, с изключение на първото му име. — Прави пауза, след което с обич допълва: — Смята се, че се е казвала Мейбъл.
— Мейбъл ли? — настръхвам аз. — Не се е казвала Мейбъл!
— Скъпа! — поглежда ме с укор жената. — Знам, че за съвременното ухо името звучи доста старомодно, но истината е, че името „Мейбъл“ е било доста обичайно за онези години! А и на гърба на платното има надпис — самият Малори е написал: „Моята Мейбъл“.
Да бе!
— Но това е било просто прякор! Това си е било просто тяхна шега! Името й е Сейди, разбрахте ли? Сейди Ланкастър! Ще ви го напиша. И знам, че е тя, защото… — Поколебавам се за момент. — Това е моята пралеля!
Тук очаквам да чуя ахване или нещо подобно, ала жената само ме поглежда подигравателно.
— За бога, скъпа! Ама че твърдение! И какво ви кара да мислите, че това е вашата пралеля?
— Не мисля, просто знам! Тя е живяла тук, в Арчбъри. Познавала е Стив… Имам предвид Сесил Малори! Били са любовници! Това определено е тя!
— Разполагате ли с някакви доказателства? Със снимка например? От младостта й, естествено? Или някакви документи?
— Ами… не — изфъфлям разочаровано. — Обаче знам, че е тя! В това няма никакво съмнение! И ще намеря начин да го докажа, ще видите! А вие би трябвало да сложите отдолу табела, на която да пише истинското й име, и да престанете да я наричате Мейбъл! — Правя кратка пауза и внезапно ме осенява велика мисъл. — Чакайте малко! Ама това е картината на Сейди! Той й я е подарил! Тя смяташе, че я е изгубила през годините, но картината все пак си остава нейна! Или по-скоро вече е на татко и чичо Бил! Вие как се сдобихте с нея? Какво става тук?
— Моля? — гледа ме сконфузено жената и от гърдите ми се изтръгва въздишка на досада.
— Това платно е принадлежало на моята пралеля! — повтарям отчетливо. — Но е било изгубено преди много години. Семейната къща е изгоряла и никой не е успял да открие картината. Тогава как се е озовала на тази стена тук, а? — Не успявам да сдържа обвинителния си тон и уредничката се отдръпва уплашено.
— Опасявам се, че нямам никаква представа. Работя тук от десет години и мога да ви гарантирам, че тя открай време си е тук!
— Ясно! — отсичам с делови маниер. — Е, в такъв случай може ли да говоря с директора на музея или с който там отговаря за тази картина? Веднага, моля!
Жената ме поглежда разтревожено.
— Скъпа, съзнавате, че това е само репродукция, нали?
— Какво?! — Този път е мой ред да бъда сконфузена. — Какво искате да кажете?
— Оригиналът е четири пъти по-голям от това тук и според мен още по-великолепен!
— Ама… — Поглеждам смутено платното. На мен ми изглежда съвсем истинско. — Тогава къде е оригиналът? Затворен в някой сейф, може би?
— Нищо подобно — отговаря със слонско търпение уредничката на музея. — Оригиналът се намира в Лондонската портретна галерия!
Двайсет и четвърта глава
Той е огромен. Бляскав. Хиляди пъти по-красив от онзи в къщата.
Седя пред портрета на Сейди в Лондонската портретна галерия вече почти два часа. Нямам сили да се отлепя от него. Тя обгръща с поглед цялата галерия — челото й е изпънато и спокойно, очите й са като тъмнозелено кадифе и прилича на най-красивата богиня, която човек може да си представи. Начинът, по който Сесил Малори е използвал играта на светлината, за да изрисува кожата й, е неподражаем в своето майсторство. Или поне така каза една учителка по изобразително изкуство на класа си преди половин час. После всички се приближиха до платното, за да проверят дали ще забележат миниатюрата в едно от мънистата на огърлицата.
През последните два часа оттук минаха сигурно стотици хора. Гледаха и въздишаха от удоволствие. Усмихваха се един на друг. Или просто стояха и я наблюдаваха.
— Не е ли прекрасна? — Тъмнокоса жена в шлифер застава до мен, усмихва ми се и присяда до мен на пейката. — Това е най-любимият ми портрет в цялата галерия!