— Опасявам се, че имате някаква грешка — изрича спокойно Малкълм Гледхил. — Ние не сме обществена галерия и вие не ни притежавате. Но можете да ми вярвате, че аз бих искал този въпрос да се изясни точно толкова, колкото и вие! Но съм обвързан със споразумение за конфиденциалност, вследствие на което не мога да сторя почти нищо повече.
— Ами ако ви доведа полиция и адвокати? — настръхвам аз. — Ами ако обявя картината за откраднато произведение на изкуството и ви принудя да разкриете името на продавача?
Малкълм Гледхил повдига рунтавите си вежди и отбелязва:
— Е, в рамките на евентуално полицейско разследване ние няма начин да не им предоставим цялата информация, с която разполагаме!
— Чудесно! Значи го имате! Защото аз имам приятели и в полицията, ако не знаете! — добавям заплашително. — Детектив-инспектор Джеймс например! Той ще бъде крайно заинтригуван от тази история! Повтарям ви, че тази картина принадлежеше на Сейди, което означава, че сега е собственост на баща ми и неговия брат! И да знаете, че ние няма просто да си седим със скръстени ръце!
Усещам, че отново набирам скорост. Ще видят те! Ще стигна до дъното на тази история! Картините не се материализират просто ей така, от нищото! Така де!
— Разбирам загрижеността ви, госпожице Лингтън! — изрича Малкълм Гледхил. — Но бъдете уверена, че галерията приема изключително на сериозно въпроса за правата на собственост върху произведенията на изкуството!
Но не смее да ме погледне в очите. Погледът му непрекъснато скача към листа в ръцете му. Към името, което фигурира там. Сигурна съм, че го вижда! Бих могла да се хвърля през бюрото, да го съборя на земята и да…
Глупости.
— Е, благодаря за отделеното време! — изричам с официален тон. — Сигурна съм, че скоро пак ще се видим.
— Разбира се — кимва Малкълм Гледхил и затваря папката. — Но преди да си тръгнете, имате ли нещо против да извикам колегата си Джереми Мъстоу? Сигурен съм, че той ще бъде изключително щастлив да се запознае с вас и да види снимката на вашата пралеля…
Само след няколко минути в кабинета влиза върлинест мъж с протъркани ръкави и изпъкнала адамова ябълка.
Зяпва снимката на Сейди и през две секунди повтаря:
— Забележително!
Накрая вдига очи и казва:
— Сблъскахме се с огромни трудности в откриването на някаква информация за това платно. Документите и снимките от онова време са невероятно оскъдни на брой, а когато най-сетне изследователите се върнаха в селото, оказа се, че съвременниците на твореца са починали и вече никой не си спомня нищичко! И, разбира се, беше прието, че името на модела наистина е Мейбъл. — Тук сбърчва чело. — Доколкото си спомням, в началото на 1990-те беше публикуван научен доклад, в който се изказваше хипотезата, че моделът е някаква прислужница в дома на Малори и че родителите му са се противопоставили на връзката им по класови причини, поради което той бил изпратен във Франция.
Идва ми да се разсмея от сърце. Значи някой просто си е измислил някаква история и я е нарекъл научен доклад?
— Да, момиче на име Мейбъл действително е съществувало — обяснявам търпеливо. — Но не тя е моделът! Стивън е наричал Сейди „Мейбъл“ само за да я ядоса. Били са любовници — допълвам. — И всъщност точно затова е бил изпратен във Франция!
— Така ли? — ококорва се Джереми Мъстоу и ме поглежда със съвсем различни очи. — Значи… именно вашата пралеля е онази Мейбъл от писмата?
— Писмата! — намесва се Малкълм Гледхил. — Ама, разбира се! Как можах да забравя за тях! Мина доста време, откакто не съм ги преглеждал!
— Писма ли? — поглеждам аз ту единия, ту другия. — Какви писма?
— В архива си имаме една връзка стари писма, писани от Малори — обяснява Джереми Мъстоу. — Един от малкото документални източници за живота му, спасени след смъртта му. Не е много ясно дали всичките са били изпратени, но за едно конкретно е ясно, че е било изпратено и после върнато по пощата. За нещастие адресът е бил надраскан със синьо-черно мастило, така че въпреки съвременните технологии ние не бяхме в състояние да…
— Много се извинявам — прекъсвам го рязко аз, — но може ли за момент да ги видя?
Когато след малко повече от час излизам от галерията, мозъкът ми гъмжи от разнообразни мисли. Затворя ли очи, единственото, което виждам, са избелели ръкописни изречения на миниатюрни листчета хартия за писма.