— Върви и поговори с него! — избутва ме напред тя.
— Не! — провиквам се ужасено. — Не се дръж като глупачка!
— Хайде, върви!
— Но аз не мога да говоря с него! Той ме мрази! — Побързвам да се обърна и да се скрия зад група танцуващи, преди Ед да ме е забелязал. Само като го видях, в главата ми нахлуха толкова много спомени! Все такива, които изобщо не искам да си спомням. — Но защо изобщо си го накарала да дойде тук? — промърморвам по посока на Сейди. — Какво точно се опитваш да постигнеш?
— Почувствах се виновна — отговаря тя и ме поглежда обвинително, сякаш вината всъщност е изцяло моя. — А аз не обичам да се чувствам виновна! Затова реших да направя нещо по този въпрос!
— Затова отиде при него и пак му се разкрещя, така ли? — възкликвам и поклащам невярващо глава.
Само това ми трябва сега! Тя очевидно го е пришпорила дотук под заплаха от жестока смърт. Той най-вероятно си е планирал една тиха, спокойна вечер, а сега се озовава насред някакъв си тъп джаз фестивал, насред купища танцуващи двойки, при това съвсем сам! И сигурно това е най-отвратителната вечер в живота му! А тя сега очаква от мен да говоря с него!
— Нали той беше твой, а? Нали аз съм провалила всичко? Какво стана с тези неща?
Сейди примигва, но главата й си остава все така гордо вдигната. Виждам я как наблюдава Ед през тълпата. За кратко в погледа й се появява копнеж, но веднага след това тя се обръща и казва:
— В крайна сметка се оказва, че не е мой тип! Прекалено е… жив! Както и ти. Вие сте превъзходна двойка! Хайде, заминавай при него! И го покани на танц! — И пак се опитва да ме избута по посока на Ед.
— Сейди! — поклащам глава. — Оценявам усилието, което правиш. Но не мога просто ей така да отида при него и всичко да се оправи! Не е нито подходящото време, нито подходящото място! А сега можем ли да отидем някъде, за да поговорим, моля?
— Разбира се, че е и подходящото време, и подходящото място! — срязва ме моята пралеля. — Нали точно затова той е тук! Точно затова и ти си тук!
— Аз не затова съм тук! — разкрещявам се аз, изгубила търпение. Ще ми се да можех да я сграбча за рамото и да я разтърся. — Сейди, не разбираш ли, че трябва да поговорим? Наистина е сериозно! Има много неща, които трябва да ти кажа! Затова се налага да се концентрираш! Налага се да ме чуеш най-сетне! Забрави за момент за Ед и мен! Става въпрос за теб! И за Стивън! И за вашето минало! Разбрах какво се е случило! Открих картината!
Прекалено късно. Прекалено късно осъзнавам, че оркестърът е спрял, хората вече не танцуват, а някакъв тип на сцената изнася реч. Или поне се опитва да изнася реч, обаче всички са се обърнали към мен и ме зяпат как крещя към празното пространство като пълна откачалка.
— Извинете! — преглъщам. — Аз… не исках да ви прекъсвам. Продължавайте!
Не смея да погледна към мястото, където стои Ед. Пряко всякакви надежди се надявам вече да му е писнало и да си е тръгнал. Но къде ти този късмет! Той си стои все така там и ме зяпа — така, както и всички останали.
Идва ми да потъна в земята от срам. По цялото ми тяло преминават тръпки на унижение, когато той поема през дансинга право към мен. Не се усмихва. Дали е чул как споменавам името му?
— Открила си картината? — прозвучава като шепот гласът на Сейди и очите, които обръща към мен, са изгубили блясъка си. — Открила си картината на Стивън?!
— Да — промърморвам под нос. — Трябва непременно да я видиш! Възхитителна е!
— Лара! — Ед вече е стигнал до мен. Когато го виждам толкова близо, в главата ми нахлуват спомени от „Лондонското око“ и всичките хаотични чувства от онзи момент се завръщат.
— О! Ами… здравей! — смотолевям.
— Къде е? — опитва се да ме дръпне за ръката Сейди. — Къде е?
Ед пристъпва към мен точно толкова неудобно, колкото се чувствам и аз. Скрил дълбоко ръце в джобовете си, лепнал намръщената физиономия на лицето си, той отбелязва мрачно:
— Значи все пак дойде. — Очите ни за момент се срещат, а след това той извръща поглед. — Не бях много сигурен дали ще дойдеш.
— Ами… хммм… — Прочиствам гърлото си. — Просто си казах, нали знаеш…
Опитвам се да говоря смислено, но е почти невъзможно при наличието на Сейди, която се бори за моето внимание.
— Какво по-точно откри? — Сега тя е точно пред мен. Гласът й звучи пискливо и настойчиво. Сякаш внезапно се е събудила и е осъзнала, че аз може би наистина й нося важна новина. — Кажи ми!