„Махай се!“, мисля си, колкото ми е възможно по-концентрирано. Затаявам дъх, стискам юмруци и повтарям като мантра: Махай се, махай се, махай се!
Сейди внезапно ме поглежда и тихичко се изкисква.
— Хей, знаеш ли, че изглеждаш много странно? Да не би да имаш газове?
Тъкмо се каня да й отвърна подобаващо, когато вратата се отваря. И сърцето ми прихлопва. Влиза детектив, облечен в най-обикновени дрехи, които обаче му придават много по-страховит вид, отколкото ако беше в униформа. О, господи! Май я загазих!
— Лара! — Детективът ми подава ръка. Висок е, има широки рамене, тъмна коса и очевидно не се церемони особено. — Аз съм детектив-инспектор Джеймс.
— Здравейте! — изквичавам нервно. — Приятно ми е да се запознаем!
— Така. — Изцяло делови, той сяда, вади бележник и химикалка и отбелязва: — Доколкото разбирам, току-що сте спрели погребението на своята пралеля.
— Точно така — кимвам колкото ми е възможно по-убедително. — Защото смятам, че в смъртта й има нещо подозрително.
Детектив-инспектор Джеймс си отбелязва нещо в бележника, а после вдига очи към мен.
— Защо?
Гледам го с празен поглед. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Не разполагам с отговор на въпроса му. Обаче трябва веднага да измисля нещо. Адски бързо да го измисля. И се сещам — голяма идиотка съм!
— Ами… На вас не ви ли се струва подозрително? — импровизирам накрая. — Да умреш просто ей така? Защото хората не умират просто ей така, съвсем внезапно, не мислите ли?
Детективът ме съзерцава с неразгадаемо изражение, след което отбелязва:
— Доколкото разбирам, тя е била на сто и пет години.
— Е, и?! — вирвам брадичка аз, възвръщайки си самообладанието. — Не могат ли и хората на сто и пет години да бъдат убити? Никога не бих допуснала, че в полицията сте такива шовинисти към възрастта!
По лицето на детектив-инспектор Джеймс проблясва нещо, ала не мога да разбера смях ли е, раздразнение ли е. Накрая той казва:
— Кой според вас е убил вашата пралеля?
— Ами то… — Потривам нос, опитвайки се да печеля време. — То е доста… сложно, бих казала… — Поглеждам безпомощно към Сейди.
— Безполезна си! — провиква се тя. — Трябва веднага да измислиш някаква правдоподобна история, защото иначе никога няма да ти повярват! И няма да отлагат повече погребението! Кажи, че е бил персоналът в старческия дом! Кажи, че си ги чула как кроят пъклен заговор!
— Неее! — възкликвам, преди да съм успяла да се спра.
Детектив-инспектор Джеймс ме поглежда странно и прочиства гърлото си.
— Лара, разполагате ли с истински основателна причина да твърдите, че нещо не е наред със смъртта на вашата пралеля?
— Кажи, че е бил персоналът в старческия дом! — Гласът на Сейди отново е директно в ухото ми и звучи като пищене на спирачки. — Кажи го! Кажи го! КАЖИ ГО!
— Бил е персоналът в старческия дом! — изстрелвам отчаяно. — Така мисля де.
— И какви основания имате за подобно твърдение?
Детектив-инспектор Джеймс говори с равен тон, обаче очите му са нащрек. Сейди се носи пред него, пронизва ме с кръвнишки поглед и ожесточено жестикулира, сякаш се опитва да измъкне думите от устата ми. А мен цялата тази гледка ми изкарва ангелите.
— Аз… хмммм… чух ги как си шепнеха в кръчмата. Нещо за отрова и застраховка. Тогава не ми се стори важно. — Преглъщам. — Обаче малко след това разбирам, че пралеля ми е мъртва!
И автоматично си давам сметка, че целият този сюжет съм го откраднала от една сапунка, която гледах миналия месец, докато бях болна.
Детективът ме пронизва с поглед и пита:
— Бихте ли свидетелствали за това, ако се наложи?
О, боже! Думата „свидетелствам“ е една от онези плашещи думички, които си вървят заедно с „данъчен инспектор“ и „лумбална пункция“. Стискам си отново палци под масата, преглъщам и отговарям неуверено:
— Д-д-да.
— Видяхте ли тези хора добре?
— Не.
— Как се казва този старчески дом? Къде точно се намира?
Вторачвам се в него, без да мигам. Нямам представа къде е този старчески дом, нито как се казва. Извръщам леко очи към Сейди, която е затворила своите, сякаш се опитва да си спомни нещо, случило се много отдавна.
— „Феърсайд“ — изрича бавно. — В Потърс Бар.
— „Феърсайд“, в Потърс Бар — повтарям аз.
Настъпва кратка пауза. Детектив-инспектор Джеймс спира да пише и започва да върти химикалката си в ръка. Накрая казва: