— Ще ти кажа! Само изчакай! — Опитвам се да говоря незабележимо с крайчеца на устните си, обаче Ед е прекалено проницателен, за да изпусне нещо.
— Какво ще ми кажеш? — пита и оглежда лицето ми.
— Хммм…
— Кажи ми! — настоява Сейди.
Добре де, ама не мога да се справя с тази ситуация! И Сейди, и Ед стоят пред мен и чакат отговори. Очите ми се стрелкат между единия и другия. Всеки момент Ед ще реши, че аз наистина съм луда, и ще си тръгне.
— Лара? — Ед прави стъпка към мен. — Добре ли си?
— Да. Искам да кажа… искам да… — Поемам си дълбоко дъх. — Искам да ти кажа, че много съжалявам, че тогава си тръгнах толкова бързо от срещата ни! И много съжалявам, че си решил, че те гоня за някаква работа. Защото не е така! Изобщо не е така! И искрено се надявам, че най-сетне ще ми повярваш!
— Престани да говориш с него! — прекъсва ме гневно Сейди, но аз не помръдвам и мускулче.
Тъмните, сериозни очи на Ед са вперени в моите и аз не мога да се откъсна от тях.
— Всъщност аз вече ти вярвам — отговаря той. — И също искам да ти се извиня. Онзи ден преиграх. Не ти дадох никакъв шанс да ми обясниш. И след това съжалих. Дадох си сметка, че с лека ръка съм изхвърлил нещо… много важно… приятелство, което беше…
— Какво? — прошепвам.
— Хубаво — отвръща той. — Мисля, че между нас имаше нещо хубаво. Нали? — И ме поглежда въпросително.
Това е моментът да кимна и да кажа „да“. Но не мога да оставя нещата на този етап. Аз не искам просто хубаво приятелство. Искам си обратно онова чувство! Същото, което се събуди, когато той ме прегърна и ме целуна! Искам си него! Това е истината!
— Искаш да бъда само твоя… приятелка? — насилвам се да изрека думата и най-сетне забелязвам някаква промяна във физиономията му.
— Престани! Говори с мен! — Сейди се завихря около Ед и започва да крещи в ухото му: „Престани да говориш с Лара! Махай се!“. За момент погледът му отново става стъклен и на мен ми е ясно, че той я е чул, обаче не прави нищо по въпроса. Не помръдва. Очите му се присвиват в топла, съвсем искрена усмивка.
— Искаш да знаеш истината ли? Мисля, че ти си моят ангел-пазител!
— Какво? — опитвам се да се засмея аз, но като че ли не се получава много добре.
— Знаеш ли какво е някой да връхлети в живота ти без никакво предупреждение? — пита Ед и поклаща глава, отдаден на спомени. — Когато ти се приземи в офиса ми, през главата ми мина мисълта: „Коя, по дяволите, пък е тази?“. Обаче ти ме разтърси добре. Върна ме към живота в момент, когато се движех по пълна инерция. Ти беше точно онова, от което имах нужда! — Поколебава се, след което добавя: — Ти си точно онова, от което имам нужда! — Гласът му става по-нисък и по-дрезгав. Очите му излъчват нещо, от което буквално ме побиват тръпки.
— Ами, аз също имам нужда от теб — отвръщам сдържано. — Значи сме квит, а?
— Не, нямаш! — усмихва се тъжно той. — Ти си се справяш много добре и сама!
— Окей — кимвам, замълчавам, а после най-внезапно изтърсвам: — Може и да нямам нужда от теб, но със сигурност… те желая!
В продължение на няколко секунди никой от нас не казва нищо. Очите му са приковани в моите. Сърцето ми бие толкова силно, че почти го чувам.
— Махай се, Ед! — изпищява внезапно Сейди в ухото му. — По-късно ще се разбирате!
Виждам как Ед примигва при звука от гласа й и усещам познато грозно предчувствие. Ако Сейди и този път ми обърка нещата, аз ще, ще…
— Тръгвай си! — пищи неуморно тя. — Кажи й, че по-късно ще й се обадиш! Махай се! Върви си у дома!
Идва ми да й се разкрещя: „Престани! Остави го на мира!“. Но съм напълно безсилна. Просто трябва да гледам как очите на Ед проблясват, когато я чува, и когато разбира какво казва тя. Все едно отново наблюдавам картинката с Джош. Тя отново проваля всичко.
— Знаеш ли — обажда се внезапно Ед, сякаш току-що се е сетил за нещо, — понякога човек чува един странен глас в главата си. Нещо като… инстинкт.
— Да, знам — изричам тъжно. — Чуваш глас и той има послание за теб, и ти казва да си вървиш. Разбирам.
— Не, казва ми точно обратното! — отсича Ед, прави крачка към мен и сграбчва раменете ми. — Казва ми никога повече да не те пускам да си отидеш! Казва ми, че ти си най-хубавото нещо в моя живот и този път да гледам да не прецакам всичко!
И преди да съм успяла да си поема дъх, той се привежда към мен и ме целува. Ръцете му ме обгръщат — силни, сигурни, решителни.