Направо не мога да повярвам на случващото се! Той не си тръгва! Той не слуша Сейди! Какъвто и да е гласът, който е в главата му, той не е… нейният!
Накрая той се отдръпва от мен и ми се усмихва. Нежно отмахва кичур, паднал пред очите ми. Аз му се усмихвам в отговор, останала без дъх, едва устоявайки на изкушението да го придърпам към себе си за още една целувка.
— Искаш ли да танцуваме, момиче на двайсетте? — пита той.
Аз искам да танцувам. Искам дори да правя нещо много повече от това. Искам да прекарам с него цялата вечер и цялата нощ!
Поглеждам крадешком към Сейди. Тя се е отдалечила на няколко крачки от нас и изучава обувките си. Раменете й са приведени, ръцете — извити в някакъв сложен момичешки възел. Вдига очи към мен, свива рамене и ми се усмихва, признавайки се за победена.
— Танцувай с него! — подканя ме. — Няма проблеми. Ще почакам.
Чакала е години, десетки години наред, за да научи истината за Стивън. И ето че сега е готова да почака още мъничко, за да ме остави да танцувам с Ед.
Сърцето ми се къса от болка. Ако можех, бих я прегърнала.
— Не — поклащам глава и тихо изричам: — Сега е твой ред. — Обръщам се към Ед, поемам си дълбоко дъх и казвам: — Ед, искам да ти разкажа за моята пралеля! Тя съвсем наскоро се спомина.
— Така ли? О, извинявай, не знаех! — поглежда ме озадачено той. — Искаш ли да поговорим за нея на вечеря?
— Не! Искам да ти разкажа за нея още сега! — Издърпвам го в края на дансинга, максимално далече от оркестъра. — Това наистина е много важно! Казваше се Сейди и през двайсетте е била много влюбена в едно момче на име Стивън. И си е мислела, че той е копеле, което я е използвало, а после е забравило за нея. Обаче той я е обичал! Сигурна съм, че е така! Даже след като са го изпратили във Франция, пак я е обичал!
Думите ми се леят като планински поток — бързо, неумолимо. Гледам директно към Сейди. Трябва да й предам посланието си! Трябва да я накарам да ми повярва!
— Че откъде можеш да знаеш? — вирва гордо брадичка тя, надменна, както винаги. — Какви ги говориш изобщо?
— Знам, защото той й е писал много писма от Франция — говоря уж на Ед, но всъщност отговарям на Сейди. — И защото е оставил образа си в огърлицата! И защото никога повече не е нарисувал портрет, през целия си живот! Хората го умолявали, обаче той казвал: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“. И когато човек види портрета, разбира веднага защо! Защото за какво му е да рисува когото и да било друг след Сейди? — Тук познатата буца в гърлото ми отново се връща. — Тя е била най-красивото нещо на света! Тя е била бляскава! И е носела една огърлица… Когато видиш огърлицата в портрета, всичко ще ти се изясни. Той я е обичал! Въпреки че тя е прекарала целия си живот, без да го знае! Въпреки че е доживяла до сто и пет години, без да получи своя отговор! — Тук изтривам една издайническа сълза от бузата си.
Ед очевидно е онемял. Което надали е изненадващо. В един момент се целуваме. В следващия аз изливам върху него порой от семейна история.
— Къде видя картината? Къде е? — Сейди пристъпва към мен и аз виждам, че тя цялата трепери. — Беше изгубена. Изгоря…
— Ами ти познаваше ли добре пралеля си? — пита едновременно с нея Ед.
— Не я познавах приживе. Но след като тя почина, аз отидох до Арчбъри, където е прекарала детството и младостта си. Оказва се, че той е станал много известен! — Обръщам се към Сейди. — Стивън е прочут художник!
— Прочут ли? — ококорва се Сейди.
— Там има цял музей, посветен на него. Кръстил се е Сесил Малори! Открит е дълго след смъртта си. А портретът е една от най-известните му творби! Спасен е и сега се намира в една галерия и всички се прехласват пред него, и… трябва да го видиш! Непременно трябва да го видиш!
— Сега. — Гласът на Сейди е толкова тих, че едва я чувам. — Моля те, сега!
— Звучи страхотно! — изрича учтиво Ед. — Някой ден наистина ще трябва да го видим! Бихме могли да разгледаме някои галерии, да обядваме…
— Не, сега! — тегля го за ръката аз. — Веднага! — Поглеждам към Сейди и подканям и двамата: — Хайде!
Седим си тримата на кожената пейка и мълчим. Сейди е до мен. Аз — до Ед. Откакто дойдохме в галерията, Сейди не е отронила и думица. Когато зърна портрета, имах чувството, че ще припадне. Просто проблесна безмълвно и се вторачи в картината, а после издиша продължително, сякаш е задържала дъха си в продължение на цял час.
— Удивителни очи! — обажда се по едно време Ед.