— Не точно… хммм… не.
— Това да не би да е някаква държавна тайна? — извисява глас Ед. — Да не би да е свързано с разработката на оръжия за масово унищожение? Да не би националната сигурност да е поставена на карта?!
— Не точно — отговаря Малкълм, по-притеснен от всякога. — Но в споразумението има клауза за конфиденциалност и…
— Окей! — Ед автоматично превключва на бизнес вълна, поемайки контрол върху ситуацията. — Още утре сутринта ще ви изпратя адвокат по въпроса! Това е абсурдно!
— Да, повече от абсурдно! — пригласям, окуражена от грубия маниер на кавалера си. — И ние няма да търпим подобно отношение! Знаете ли, че чичо ми е Бил Лингтън? Сигурна съм, че той ще използва всички налични ресурси, за да пребори тази… абсурдна клауза за конфиденциалност! Защото картината е наша!
Малкълм Гледхил изглежда като хванат в капан.
— Но споразумението изрично постулира… — смотолевя, но не довършва.
Виждам, че очите му непрекъснато шарят по посока на куфарчето.
— Папката там ли е? — питам, озарена от внезапно вдъхновение.
— Съвсем случайно е — отговаря предпазливо той. — Ще нося документите у дома, за да ги проуча отново. Копия, разбира се.
— Е, значи нищо не ви пречи да ни покажете споразумението — снишава глас Ед. — Няма да ви издадем!
— Не бих могъл да ви покажа абсолютно нищо! — Малкълм Гледхил едва не пада от пейката от ужас. — Както вече нееднократно изтъкнах, информацията е строго секретна!
— Разбира се — заговарям аз успокояващо. — Ние ви разбираме. Но може би бихте могли да ни направите една малка услуга и да проверите точната дата на продажбата. Тя не е строго секретна, нали?
Ед ме поглежда неразбиращо, но аз се преструвам, че не съм го забелязала. В главата ми вече зрее друг план. Такъв, който Ед надали ще разбере.
— Доколкото си спомням, било е през юни 1982 година — отговаря Малкълм Гледхил.
— Но точната дата? Бихте ли погледнали за момент споразумението? — изричам любезно и разширявам невинно очи. — Моля ви! Много ще ни помогнете!
Малкълм Гледхил ме поглежда подозрително, но очевидно не може да измисли никаква причина, за да ми откаже. Привежда се, щраква ключалката на куфарчето си и изважда оттам една папка.
Улавям погледа на Сейди и посочвам леко с глава Малкълм.
— Какво? — пита тя.
За бога! И тя нарича мен бавно загряваща! Отново кимвам по посока на Малкълм Гледхил, който в момента приглажда един лист хартия.
— Какво? — тросва ми се тя. — Какво се опитваш да ми кажеш?
— Етооо — проточва той и си слага очилата за четене. — Нека видим точната датааа…
Ако продължавам да отмятам глава, сигурно ще се откъсне от врата ми. Имам чувството, че всеки момент ще издъхна от отчаяние. Там, в този лист, има информация, която ни трябва! Информация на живот и смърт! Точно там! На разположението на всички, притежаващи призрачна, невидима природа. А Сейди продължава да ме гледа неразбиращо.
— Погледни! — промърморвам тихичко. — Погледни името! Погледни го!
— О! — Най-сетне загря! Една наносекунда по-късно вече стои точно за Малкълм Гледхил и наднича през рамото му.
— Какво да погледна? — обажда се Ед сащисано, но аз почти не го чувам. Жадно наблюдавам Сейди как чете, виждам я как се смръщва, после ахва и накрая вдига очи.
— Уилям Лингтън! Продал я е за петстотин хиляди паунда!
— Уилям Лингтън ли? — зяпвам аз. — Искаш да кажеш… чичо Бил?!
Думите ми оказват моментален и доста краен ефект върху нещастния Малкълм Гледхил. Той подскача от мястото си, притиска писмото до гърдите си, пребледнява, после почервенява, пак поглежда писмото, после пак го притиска към гърдите си.
— Какво… какво казахте, моля?
На мен самата ми е доста трудно да го повярвам.
— Уилям Лингтън е човекът, продал картината на галерията — изричам с надеждата да прозвуча твърдо, но всъщност едва чувам гласа си. — Това е името под вашето споразумение!
— Хайде бе! Шегуваш се! — блясват очите на Ед. — Собственият ти чичо?
— За половин милион паунда!
Малкълм Гледхил изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.
— Нямам представа как се сдобихте с тази информация! — обръща се жалостиво той към Ед. — Моля ви! Вие се свидетел на факта, че аз не съм разкривал нищо пред госпожицата! Нали така?!
— Значи тя е права, така ли? — повдига вежди Ед.