— Не е ли забавно? — отбелязва Сейди, плъзва се на седалката до мен и се вторачва жадно в шампанското ми.
— Да, страхотно е — промърморвам, като се преструвам, че говоря в диктофон.
— Как е Ед? — пита тя.
Как успя да вмъкне десет различни нюанса в тембъра на гласа си, така и не разбрах!
— Добре, благодаря! — кимвам безгрижно. — Сега си мисли, че отивам на гости на стара съученичка.
— Знаеш ли, че той каза на майка си за теб?
— Какво? — обръщам се към нея. — Ти откъде знаеш?
— Ами, онази вечер случайно наминах през офиса му — отвръща самодоволно тя. — И реших да надникна при него и той се оказа на телефона. Та без да искам дочух разговора му.
— Сейди! — просъсквам. — Да не би да си го шпионирала?
— Той каза, че в крайна сметка Лондон се е оказал много добър за него — продължава пралеля ми, без да обръща внимание на моя въпрос. — А после каза, че е срещнал една жена, която го е накарала да се радва, че Корин е направила онова, което е направила! Каза, че никога не го бил допускал и че изобщо не го е търсел нарочно, но то… просто се случило. А майка му каза, че е много щастлива за него и че няма търпение да се запознае с теб, а той й отвърна: „По-кротко, мамо!“. Обаче се смееше, когато й го каза!
— О! Ами… прав е. Най-добре е да не пришпорваме нещата. — Опитвам се да звуча безгрижно, обаче тайничко съм се изчервила от щастие.
Ед е съобщил на майка си за мен!
— И сега не се ли радваш, че не остана с Джош, а? — внезапно ме затапва Сейди. — Не се ли радваш, че те спасих от ужасна съдба?
Отпивам от шампанското си, като избягвам да срещам погледа й. В душата ми се вихри битка. Ако трябва да бъда честна, връзката ми с Ед след тази с Джош е като преминаването на хрупкав самун френски хляб с мак след дълга консумация на пластмасов. (Не искам да съм груба към Джош. Тогава не си давах сметка за това. Но си е така. Той е точно такъв — пластмасово хлебче.)
Затова всъщност би трябвало да бъда честна с нея и да й кажа: „Да, Сейди, радвам се, че ме спаси от тази ужасна съдба!“. Само дето ако го кажа, тя дотолкова ще се надуе, че няма да мога да го понеса.
— Животът ни предлага различни пътеки — изричам енигматично. — От нас не се очаква да ги оценяваме или съдим, а само да ги уважаваме и приемем!
— Ама че глупости! — махва презрително с ръка тя. — Сигурна съм, че те спасих от ужасна съдба, а ти би трябвало да си ми благодарна! — Добре че точно в този момент вниманието й е приковано от нещо друго — гледката през илюминаторите. — Виж! Почти стигнахме!
И наистина — само след няколко секунди светва лампичката за затягане на коланите. И всички започват да ги закопчават, с изключение на Сейди, която се носи волно над седалките.
— Между другото, майка му е доста изискана — отбелязва мимоходом.
— Чия майка? — стряскам се аз.
— На Ед, разбира се. Мисля, че вие двете много ще се харесате.
— Ти пък откъде знаеш? — поглеждам я слисано.
— Отбих се да я видя как изглежда — отговаря тя така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Живеят в предградията на Бостън. Много хубава къща. А тя тъкмо си вземаше вана. Има невероятно хубава фигура за жена на нейната възраст…
— Сейди, престани! Нямаш право! Нямаш право да ходиш по къщите и офисите на хората в моя живот и да ги шпионираш!
— Напротив, имам! — отсича тя. — Аз съм твоят ангел-пазител! Работата ми е да те пазя!
Това откровение ме вцепенява. Но точно в този момент двигателите на самолета започват да реват като за спускане, ушите ми забучават и в стомаха ми нещо се надига.
— Тази част много я мразя! — сбърчва нос Сейди. — Ще се видим долу!
И преди да успея да кажа каквото и да било, тя изчезва.
Имението на чичо Бил се оказва на доста дългичко разстояние с такси от летището в Ница. Отбивам се за чаша оранжада в едно селско кафене, където тренирам училищния си френски със собственика — за радост и забавление на Сейди. После двете се връщаме в таксито и поемаме по последната отсечка до вилата на чичо Бил. Или по-точно комплекса му. Или каквото наричат там огромна бяла къща с няколко други къщички, разположени около нея, миниатюрно лозе и площадка за кацане на хеликоптери.
Наоколо е пълно с народ, все обслужващ персонал, обаче това никога не е пречка, щом имаш до себе си френскоговорещ призрак. Всеки член на персонала, покрай когото минаваме, се превръща в изцъклена статуя. Проправяме си бързо път през градината, без никой да ни спре, и Сейди ме води компетентно до една скала, в която са изрязани стъпала. С перила, разбира се. В дъното на тези стъпала се е ширнал разкошен плаж, а отвъд него — безкрайното Средиземно море.