Значи ето какво получаваш, когато си собственик на „Кафета Лингтън“. Собствен плаж. Собствена панорама. Собствено късче от морето. В този момент като че ли започвам да виждам смисъла в това да бъдеш несметно богат.
В продължение на известно време просто се заковавам на място, заслонила очи от слънцето, и наблюдавам чичо Бил. Мислех, че ще го заваря излегнат на някой шезлонг, оглеждащ империята си и може би галещ бяла котка със злата си ръка. Обаче той нито оглежда нещо, нито е излегнат. Всъщност изобщо не изглежда така, както си го представях. Прави лицеви опори и обилно се поти, а личният му треньор стои до него и брои. Ахвам от изумление, докато го гледам как се гърчи надолу-нагоре, почти вие от болка, а накрая се срива върху килимчето за тренировки.
— Дай… ми… секунда… — изхърква. — А после още сто!
Толкова се е концентрирал в тренировката си, че изобщо не ме забелязва, докато вървя тихичко към него по пясъка, придружена от Сейди.
— Може би вече трябва да си починете? — обажда се треньорът, очевидно загрижен за здравословното състояние на шефа си. — Мисля, че за днес добре потренирахте.
— Трябва да поработя още малко за коремната мускулатура — отсича мрачно чичо Бил и опипва недоволно тялото си. — Трябва да смъкна малко тлъстинки!
— Господин Лингтън! — усмихва се треньорът. — Та вие нямате тлъстинки за смъкване! Колко пъти да ви го повтарям?
— Напротив, имам!
Подскачам стреснато, когато виждам как Сейди се спуска през въздуха до ухото на чичо Бил.
— Ти си дебел! — пищи в ухото му. — Дебел, дебел, дебел! Лоена топка!
Лицето на чичо Бил се разкривява от ужас. Напълно отчаян, той се връща обратно на килимчето и започва да прави нови лицеви опори, пъшкайки от напрежение.
— Точно така! — просъсква Сейди. Носи се над главата му и го наблюдава презрително. — Страдай! Заслужаваш си го!
Не мога да не се изкискам. Шапка й свалям на моята пралеля! Това наистина е превъзходно отмъщение! Наблюдаваме го още известно време как пъхти и грухти, и се поти, докато накрая Сейди отново напада:
— А сега кажи на слугата си да си върви!
Чичо Бил се заковава на място, примигва и накрая изрича задъхано:
— Вече можеш да вървиш, Жан-Мишел! Ще се видим довечера!
— Много добре — кимва треньорът, събира екипировката си и я почиства от пясъка. — Ще се видим в шест.
Окей. Сега вече е мой ред! Вдишвам дълбоко топлия средиземноморски въздух и тръгвам напред. Ръцете ми внезапно се изпотяват. Правя още няколко стъпки по горещия пясък, а после се заковавам на място и чакам чичо Бил да ме забележи.
— Кой, по… — Забелязва ме при едно отпускане върху килимчето. Автоматично сяда и се обръща към мен. Изглежда абсолютно шашнат и като че ли болен. Изобщо не съм изненадана предвид петдесет и девет хилядите лицеви опори, които е направил. — Това не е ли… Лара? Какво правиш тук? Как изобщо се озова тук?
Изглежда толкова зашеметен и изцеден, че почти ми дожалява за него. Обаче този път няма да се поддам! Нито ще позволя да ме въвлича в безсмислени разговори. Чака ме важна реч и веднага трябва да я изнеса!
— Да, аз съм — изричам с възможно най-хладния си и надменен тон. — Лара Александра Лингтън! Дъщеря на един измамен баща! Праплеменница на една измамена пралеля! Племенница на един подъл, зъл, мръсен чичо! И съм дошла да си отмъстя! — Тази, последната част ме изпълва с такова задоволство, че я повтарям: — И съм дошла да си отмъстя.
Божичко, от мен би излязло страхотна филмова звезда!
— Лара. — Към този момент чичо Бил вече е спрял да пъхти и почти е дошъл на себе си. Изтрива потта от лицето си и завива хавлиена кърпа около кръста си. А после се обръща и ми се усмихва с онази негова позната, самодоволна, покровителствена усмивка. — Вълнуващи слова! Обаче аз нямам никаква представа нито за какво говориш, нито как си минала покрай моята охрана…
— Много добре знаеш за какво говоря! — провиквам се властно. — Отлично знаеш!
— Опасявам се, че нямам никаква представа.
Настъпва тишина, нарушавана единствено от вълните, разбиващи се на плажа. Слънцето като че ли прежуря още повече и отпреди. Нито един от нас не е помръднал от мястото си.