Това е една от множеството положителни черти на Ед — никога не закъснява. Грабвам щастливо чантата си, трясвам вратата на апартамента и хуквам надолу по стълбите. Днес двете с Кейт се местим в новия си офис, а Ед обеща, че на път за работа ще дойде да го види. Когато излизам на тротоара, той ми поднася огромен букет червени рози и съобщава тържествено:
— За офиса! — След което ми подава букета с целувка.
— Благодаря! — грейват очите ми. — Сега в метрото всички ще ме зяпат и… — Не довършвам, когато Ед слага ръка върху моята.
— Мисля, че днес можем да ползваме моята кола — подхвърля сякаш между другото.
— Твоята кола ли?
— Ъхъ. — Кимва по посока на елегантен черен „Астон Мартин“, паркиран наблизо.
— Твоя ли е?! — кокоря се невярващо аз. — Ама… ама… как?
— Купих я. Нали знаеш — в шоурум за коли, кредитна карта, обичайните неща… Реших, че е най-добре да си купя британска — допълва с кисела усмивка.
Купил си е „Астон Мартин“? Просто ей така?
— Но ти никога досега не си карал вляво! — паникьосвам се аз. — Карал ли си я вече?
— Спокойно! Миналата седмица си взех британската шофьорска книжка. Системата ви определено е много шибана, няма спор.
— Нищо подобно! — провиквам се възмутено.
— Ръчните спирачки са дело на самия дявол! И изобщо не смей да ми напомняш за глупавите ви правила за завиване надясно!
Не мога да повярвам! Той е държал всичко това в пълна тайна! Изобщо не ми е споменавал нито за коли, нито за курсове, нито за… нищо.
— Ама… защо? — изтърсвам внезапно.
— Веднъж някой ми каза — изрича замислено той, — че ако смятам да живея в дадена страна, независимо за колко време, трябва да се превърна в част от нея. А какъв по-добър начин да станеш част от живота в една страна от този да шофираш в нея?! Е, сега искаш ли да те откарам или не?
И отваря вратата с галантен жест. Все така онемяла, аз се вмъквам на предната седалка. Това е една невероятно елегантна кола. Толкова елегантна, че дори не смея да си оставя букета с рози, за да не одраскам кожата.
— Научих и всички британски псувни — допълва Ед, когато се включва в движението. — Мръдни бе, педераст! — изрича със селски акцент и аз не мога да не се изкискам.
— Много добре! — кимвам. — Но трябва да поработиш малко върху акцента. — В този момент забелязвам колко умело сменя скоростите и подминава един червен автобус. — Само едно нещо не разбирам. Това е една ужасно скъпа кола. Какво ще правиш, когато… — Не довършвам и прикривам неудобството си с покашляне.
— Когато какво?
Ед може и да шофира, но дори и сега нищо не може да убегне от вниманието му.
— Нищо. — Свеждам глава и лицето ми буквално потъва в букета от рози. — Нищо.
Исках да кажа: „Когато се върнеш в Щатите“. Обаче това е нещо, което още не сме обсъждали.
Настъпва тишина. После Ед ме поглежда загадъчно и отбелязва:
— Кой знае какво може да направя!
Обиколката на новия офис не отнема много време. Всъщност докъм девет и пет вече сме свършили. Ед оглежда всичко по два пъти, казва, че е страхотно, после ми дава списък с контакти, които биха могли да ми бъдат от полза, след което тръгва за собствения си офис. А после, някъде след около час, точно когато съм затънала до шия в подреждането на красивите рози в набързо купената ваза, се появяват мама и татко — също носещи цветя, бутилка шампанско и кутийка шарени кламерчета, което си е личната шега на татко.
И въпреки че току-що бях показала новия си офис на Ед, и въпреки че той е просто една стая с прозорец и дъска за съобщения, и две врати, и две бюра, аз не мога да не се почувствам замаяна от щастие, докато развеждам и тях. Защото това е моят офис! Моето пространство! Моята компания!
— Много е елегантно! — отбелязва мама и надниква през прозореца. — Но сигурна ли си, че можеш да си го позволиш, скъпа? Нямаше ли да ти бъде по-добре, ако беше останала при Натали?
Е, писна ми! По колко пъти трябва човек да обяснява на родителите си, че бившата му най приятелка всъщност е отвратителен, безскрупулен, гаден пасив, докато му повярват?!
— Мамо, по-добре ми е да бъда сама! Честна дума! Виж, това е моят бизнес план!
Подавам им един документ, който е подвързан, номериран и въобще изглежда толкова изрядно, че направо не мога да повярвам, че е мое дело. Всеки път, когато го чета, изпитвам невероятно вълнение, примесено с копнеж. Ако „Магическо издирване“ се превърне в преуспяваща компания, ще смятам, че съм постигнала всичко в живота си.