— Отиваме на обяд в пицарията — уведомявам Кейт. — Искаш ли да дойдеш с нас?
— След мъничко — кимва весело тя. — Само първо да оправя нещо.
Избутвам мама и татко навън, слизаме по стъпалата и излизаме на улицата. Виждам на тротоара възрастен викарий със свещеническа яка и расо да гледа нагоре към нашата сграда с вид на човек, който се е изгубил.
— Здравейте! — приближавам към него, притеснена дали е добре. — Знаете ли къде сте? Имате ли нужда да ви упътя?
— Ами… да, всъщност за първи път идвам в този квартал — отвръща той и ме поглежда замаяно. — Търся номер 59.
— Точно това е сградата, която търсите! — Посочвам към вратата, на чието стъкло ясно се вижда цифрата 59.
— О, значи е тук! — Лицето му се прояснява и той се приближава към входа. Но за мое изумление не влиза вътре. Само вдига ръка и започва да благославя сградата.
— Господи, призовавам те да благословиш всички, които работят в тази сграда! — изрича с леко треперещ глас. — Благослови всички начинания и компании вътре и най-вече днес „Магическо…“.
А, не!
— Хайде! — Грабвам мама и татко и отсичам: — Да отидем да хапнем пица!
— Лара — изрича едва чуто татко, докато аз буквално го тикам напред по тротоара, — аз ли полудявам или този викарий…
— Мисля, че ще си поръчам „Четирите сезона“! — прекъсвам го с ведър глас. — А вие двамата?
Мисля, че майка ми и баща ми най-сетне се предадоха и решиха да се пуснат по течението. До момента, в който доволно отпиваме от виното си, вече всички се усмихват и неудобните въпроси са забравени. Всички избрахме пиците си и сега нагъваме топли чеснови хлебчета и аз съм много щастлива.
Дори появата на Тоня не е в състояние да помрачи настроението ми. Идеята да я поканим беше на мама и татко, а истината е, че макар тя много да ме ядосва, все пак ми е сестра. Като че ли вече започвам да оценявам какво значи това.
— О, господи! — Гръмовният й глас кара поне двайсетина глави в пицарията да се обърнат към нас. — Господи боже мой! Можете ли да повярвате на всички тези неща за чичо Бил!
Появявайки се на нашата маса, тя очевидно очаква да се превърне в център на внимание.
— Здрасти, Тоня! — казвам. — Как са момчетата? А Клайв?
— Можете ли да повярвате?! — повтаря тя и ни оглежда недоволно. — Видяхте ли вестниците? Така де, това не може да е вярно! Измислици на таблоидите! Сигурно някой е решил да си отмъсти за нещо.
— Мисля, че е вярно — поправя я с мек тон татко. — Той самият си го признава.
— Ама видяхте ли какво са написали за него?
— Да — кимва мама и протяга ръка към виното си. — Видяхме. Вино, скъпа?
— Ама… — Тоня се отпуска на свободния стол и ни оглежда озадачено.
Очевидно си е мислела, че всички ще бъдем като покрусени заради чичо Бил. А няма да си седим и весело да нагъваме чеснови хлебчета.
— Заповядай! — подава й мама чаша вино. — Ей сега ще ти донесат и менюто!
Виждам как докато Тоня разкопчава якето си и го мята на облегалката на стола, мозъкът й щрака. Виждам я как преосмисля ситуацията. Виждам я как си казва, че щом никой не застава зад чичо Бил, значи и тя трябва да оттегли подкрепата си за него.
— Е, кой откри тази история? — пита накрая и отпива от виното си. — Някой разследващ журналист ли?
— Не, Лара — отговаря с усмивка татко.
— Лара ли? — Тук вече злобата на сестра ми стига своя връх. — Как така Лара?!
— Да, точно аз открих истината за пралеля Сейди и картината — обяснявам. — Аз свързах две и две. Точно аз бях!
— Ама… — Тоня издува невярващо бузи. — Но вестниците никъде не споменават името ти!
— Предпочитам да остана в сянка — отбелязвам загадъчно.
Подобно на супергерой, който изчезва безшумно в мрака и не се нуждае от никаква друга награда, освен да върши добро.
Макар че, ако трябва да бъда честна, не бих имала нищо против името ми да се беше появило във вестниците. Обаче никой не си направи труда да дойде и да вземе интервю от мен, въпреки че нарочно изправих косата си — за всеки случай. Във всички статии пише единствено това: „Откритието е било направено от член на семейството“.
Член на семейството. Да бе!
— Но все пак нещо не разбирам! — вперва жлъчен поглед в мен сестра ми. — Защо изобщо започна това проучване?
— Просто интуицията ми подсказа, че около пралеля Сейди има нещо гнило. Обаче никой не пожела да ме чуе — не мога да се сдържа да не добавя. — На погребението й всички решихте, че съм побъркана.