— Давай! — кимва.
С треперещи ръце аз отварям торбичката. Надниквам и зървам топчета мека хартия. Разбутвам ги и забелязвам проблясък на нещо жълто. Вдигам очи и ги впервам право в Сейди.
— Тя е, нали? — прошепва тя. Пребледняла е. — Вече е при теб!
Кимвам. Само веднъж. А после, без да си давам сметка какво точно правя, бутвам назад стола си.
— Аз трябва… да проведа един телефонен разговор — изричам и установявам, че гласът ми като че ли не е моят. — Ще изляза навън. Няма да се бавя!
Провирам се между масите и столовете към задната част на ресторанта, където има уединен заден двор. Бутвам вратите и се насочвам към далечния ъгъл на двора. После пак отварям торбичката, изваждам опакованата в мека хартия огърлица и внимателно я разопаковам.
След всичкото това време! Държа я! Просто ей така!
По-топла е на допир, отколкото бях очаквала. Някак си по-материална. Кристалите улавят слънчевите лъчи и проблясват, а мънистата потрепват. Толкова е красива, че внезапно ми се приисква да си я сложа. Но вместо това вдигам очи към Сейди, която ме наблюдава, потънала в мълчание.
— Ето, заповядай! Твоя е! — И без изобщо да се замисля какво правя, аз се опитвам да й закача огърлицата като олимпийски медал. Обаче ръцете ми минават право през нея. Опитвам отново и отново, макар да знам, че е напълно безполезно. — Не знам какво да сторя сега! — едновременно плача и се смея. — Твоя е! Би трябвало да я носиш ти! Трябва ни призрачна версия на…
— Престани! — извисява се внезапно гласът на Сейди, изпълнен със съвсем ново за нея напрежение. — Недей… — Отдръпва се и се отдалечава от мен, свела очи към плочите, покриващи двора. — Отлично знаеш какво трябва да направиш!
Настъпва тишина, нарушавана единствено от натоварения трафик по главната улица в Килбърн. Нямам сили да погледна към Сейди. Просто си стоя, стиснала здраво огърлицата, и съзерцавам нищото. Знам, че точно тази огърлица беше целта на цялото наше приключение и търсене. Но сега, когато вече я имаме… Ще ми се да не беше пристигала все още! Засега. Нали точно огърлицата е причината, поради която Сейди ме преследва! И когато си я получи…
Не, не искам да мисля за това! Не искам да мисля за подобни неща!
Лекият бриз повдига листата, нападали по плочите на двора.
Пребледняла, но изпълнена с решимост, Сейди ме поглежда и отсича:
— Само ми дай малко време, става ли?
— Разбира се — преглъщам. — Няма проблеми.
Натъпквам огърлицата обратно в торбичката и се връщам в ресторанта.
А Сейди се стопява във въздуха.
Не мога да си ям пицата. Не мога да водя свестен разговор. Не мога да се концентрирам върху работата си, когато се връщам в офиса, въпреки че на телефонния секретар вече ме очакват още шест повиквания от мастити шефове на отдели „Човешки ресурси“, които настояват да се срещнат с мен. Торбичката с пощенската пратка продължава да седи в скута ми — стискам здраво огърлицата, която е вътре в нея, и за нищо на света не мога да си позволя да я пусна.
Изпращам текстово съобщение на Ед, в което му казвам, че много ме боли глава и че имам нужда да остана за малко сама. Когато се прибирам у дома, от Сейди няма ни следа, което изобщо не ме изненадва. Приготвям си някаква вечеря, която не докосвам, а после сядам на леглото с огърлицата на врата си. Навивам мънистата на пръста си и гледам стари филми по канал ТСМ, без дори да си правя труда да опитвам да заспя. Накрая, някъде към пет и половина сутринта, ставам, навличам си нещо отгоре и излизам. Меката сивота на зората вече се багри от ярките розовочервеникави нишки на изгрева. Застивам за момент, вторачена в пъстрия килим на небето над главата си, а после, въпреки ситуацията, усещам някакъв неочакван прилив на жизнерадост. Купувам си едно кафе от близкото кафене, скачам на автобуса и се запътвам към моста „Ватерло“. Автобусът подскача по пустите улици, а аз гледам невиждащо напред. Когато пристигам до моята спирка, вече наближава шест и половина. По улиците и по моста започват да се появяват хора. Но Лондонската портретна галерия все още е затворена. Затворена и празна, жива душа няма вътре. Или поне така би си помислил нормалният човек.
Намирам един зид до стълбището, присядам и започвам да пия кафето си, което вече е поизстинало, но е истинска манна небесна за празния стомах. Готова съм да стоя тук цял ден, но когато близката църковна камбана отброява осем часът, тя се появява на стълбите с онзи познат, типично неин замечтан поглед. Носи поредната възхитителна рокля — в перленосиво, с поличка от тюл, на парчета във формата на цветни листенца. На главата си има сива воалетка, а очите й под воалетката са сведени. Не искам да я стряскам, затова я изчаквам сама да ме забележи. Не че не се изненадва де.