— Няколко пъти — махва безгрижно с ръка тя. — Първия път беше за танцуване в селския фонтан посред нощ. Беше голям майтап! — Изкисква се. — Бяхме с маскарадни костюми и си бяхме сложили фалшиви белезници и докато полицаят ме вадеше от фонтана, приятелката ми Бънти му щракна белезниците! Не можеш да си представиш как побесня горкият човечец!
Тук тя вече започва да се залива от смях. Голяма досада!
— Сигурна съм, че ви е било много смешно — срязвам я аз с мръснишки поглед. — Но лично аз нямам никакво желание да влизам в затвора, където мога да прихвана някоя ужасна болест! Не, благодаря!
— Нямаше да ти се налага, ако беше измислила по-достоверна история — казва тя и смехът и изведнъж пресъхва. — Никога досега не бях виждала такава смотанячка като теб! Не беше нито убедителна, нито логична! Ако продължаваш така, съмнявам се дали изобщо ще започнат разследване! И няма да ни оставят никакво време!
— Време за какво?
— За да открием огърлицата ми, разбира се!
Отпускам изтощено глава на масата пред себе си. Това момиче очевидно не се предава.
— Слушай! — Вдигам леко глава и я поглеждам накриво. — Защо толкова ти трябва тази огърлица? И защо точно тя? Да не би да е била подарък или нещо подобно?
Известно време тя не проговаря. Погледът й е вперен някъде в далечината и единственото движение в стаята идва от краката й, които ритмично се полюшват напред-назад.
— Беше подарък от родителите ми за моя двайсет и първи рожден ден — отговаря накрая призракът. — Бях много щастлива с тази огърлица!
— Много хубаво, но…
— Цял живот е била с мен! Никога не съм се разделяла с нея! — В гласа й се усеща внезапна възбуда. — Губила съм много неща, но нея — никога. Тя е най-важното нещо, което някога съм имала. Нуждая се от нея!
Отново започва да жестикулира и главата й е наклонена така, че виждам едва ъгълчето на брадичката й. Толкова е фина и бледа, че прилича на увяхващо цвете. Усещам как душата ми внезапно се изпълва със съчувствие към нея и тъкмо се каня да кажа: „Разбира се, че ще намерим огърлицата ти“, когато тя се прозява шумно, изпъва кльощавите си ръце над главата си и отбелязва:
— Тук е много скучно. Ще ми се да можехме да отидем в някой нощен клуб!
Съчувствието ми към нея автоматично се изпарява. Изпепелявам я с поглед. Това ли е благодарността й за всичко, което правя за нея?
— Щом си толкова отегчена — изричам, — защо не се върнем, за да довършим погребението ти, а?
Сейди поставя театрално ръка върху устата си и ахва.
— Няма да го направиш!
— Бих могла.
В този момент разговорът ни бива прекъснат от почукване на вратата. В стаята наднича весела на вид жена с тъмна риза и тъмни панталони и пита:
— Лара Лингтън?
Час по-късно аз вече съм свършила с даването на така наречените показания. По-травматизиращо преживяване през живота си не съм имала. Чувствам се пълна развалина!
Първо, забравих името на старческия дом. После обърках часовете и се наложи да убеждавам полицайката, че са ми трябвали пет минути, за да измина осемстотин метра. Накрая изтърсих, че някога съм тренирала за професионален състезател по спортно ходене. Сега, само като се сетя за тази част, цялата се изчервявам от срам. Няма начин да ми е повярвала! За нищо на света! Така де, приличам ли на професионален състезател по спортно ходене?!
А после казах, че преди да отскоча до кръчмата, съм била у приятелката ми Линда. Аз дори нямам приятелка на име Линда, но реших, че няма да бъде добре да споменавам имената на истинските си приятели. Жената искаше да й кажа фамилията на Линда, а аз, без изобщо да се замисля, изтърсих „Дейвис“.
Разбира се, че го бях прочела от табелката на гърдите й. Тя беше детектив-полицай Дейвис.
Добре че поне не казах „Фон Дракула“.
Трябва да й се признае обаче на полицайката, че има здрави нерви. Изобщо не й трепна окото. Нито пък спомена нещо дали ще предприемат разследване или не. Само ми благодари любезно и после ми връчи номера на фирма за таксита.
Да, отиването в затвора ми е в кърпа вързано. Чудничко! Само това ми трябва!
Поглеждам смръщено Сейди, която се е излегнала блажено на масата в стаята и съзерцава тавана. Не че ми помогна особено, като непрекъснато ми суфлираше в ухото, поправяше ме и даваше смехотворни предложения, като едновременно с това разказваше как някога двама полицаи се опитали да спрат нея и Бънти, докато се състезавали с колите си из полето, обаче не могли да ги стигнат и колко смешно било. Ха!