— Лара!
— Здрасти! — вдигам ръка. — Нещо ми подсказа, че ще те намеря тук.
— Къде е огърлицата ми? — изписква уплашено. — Да не си я изгубила?
— Не, не се тревожи. У мен е. Всичко е наред. Ето тук е! Виж!
Наоколо няма жива душа, но аз за всеки случай се оглеждам — първо наляво, после надясно. А после изваждам огърлицата. Под ярката светлина на утрото тя изглежда още по-изумителна от всякога. Пускам я леко надолу и мънистата потракват събирайки се. Сейди се заглежда с копнеж в нея, протяга ръце, като че ли иска да я поеме, но после ги отдръпва.
— Ще ми се да можех да я докосна — промърморва.
— Да, знам. — Неспособна да й помогна по какъвто и да било начин, аз просто й я поднасям, сякаш правя жертвоприношение.
Иска ми се да можех да я увия около врата й. Иска ми се да можех да я събера отново с любимата й огърлица.
— Искам си я обратно — изрича през едва доловим шепот тя. — Искам да ми я върнеш!
— Сега? Днес?
Сейди ме поглежда право в очите и отвръща:
— Веднага!
В гърлото ми се събира топка. Не съм в състояние да изрека нито едно от нещата, които искам да й кажа. Но мисля, че тя и без това ги знае.
— Искам си я обратно — повтаря тя тихо, но безапелационно. — Прекалено дълго време бях разделена с нея.
— Ясно. — Кимвам няколко пъти за по-сигурно, а пръстите ми стискат огърлицата толкова силно, че нищо чудно скоро от тях да потече кръв. — Е, в такъв случай ще я имаш!
Пътуването е прекалено кратко. Таксито се промъква през малките улички прекалено лесно и бързо. Иска ми се да извикам на шофьора да не бърза толкова. Иска ми се да можех да спра времето. Иска ми се таксито да попадне в задръстване за… шест часа! Ала ето че вече навлизаме в малката уличка от предградията. Пристигнахме!
— Хей, доста бързо стана, а? — отбелязва Сейди с престорена жизнерадост.
— Аха! — насилвам се да се усмихна и аз. — Удивително бързо.
Когато излизаме от таксито, усещам, че страхът сковава душата ми като менгеме. Ръката ми стиска огърлицата толкова силно, че пръстите вече наистина започват да ме болят. Но не съм в състояние да отпусна захвата си, въпреки се с другата си ръка се опитвам да платя на шофьора.
Таксито се изнася с рев от уличката, а ние със Сейди стоим и се гледаме. Намираме се пред малка редица магазинчета, едно от които е погребално бюро.
— Там е — кимвам неохотно към знака, на който пише: „Параклис на покоя“. — Но както изглежда, все още е затворено.
Сейди се понася към заключената врата и наднича през прозореца.
— Е, в такъв случай ще почакаме. — Свива рамене и се връща до мен. — Мисля, че можем да приседнем.
Насочваме се към малка дървена пейка встрани от вратата и сядаме. Известно време никоя от нас не отронва и думица. Поглеждам часовника си. Девет без пет. Погребалното бюро отваря в девет. Само тази мисъл е напълно достатъчна, за да ме паникьоса, затова решавам, че няма да мисля за това. Засега. Ще се фокусирам единствено върху тук и сега, върху факта, че в момента седя на пейката точно до Сейди.
— Между другото, много хубава рокля си имаш днес! — отбелязвам с надеждата, че звуча напълно нормално. — От кого я сви този път?
— От никого! — провиква се възмутено пралеля ми. — Моя си е! — Плъзва поглед към мен и неохотно признава: — А на теб обувките ти са много красиви!
— Благодаря! — Иска ми се да можех да се усмихна, ала устните ми отказват да го направят. — Купих ги онзи ден. Всъщност Ед ми помогна да ги избера. Ходихме на нощен пазар, в търговския център „Уайтлис“. Имаха промоционални оферти за…
И аз вече не знам какво приказвам. Но може би го правя заради самото приказване. Защото говоренето е по-добро от мълчаливото чакане. Отново поглеждам часовника си — две минути след девет часа. Закъсняват. Изпълвам се с нелепа благодарност заради този факт, сякаш някой ми е дал отсрочка на присъдата.
— Него доста го бива в тракането на кокали, нали? — изтърсва внезапно Сейди. — Имам предвид Ед, разбира се. А и ти не си никак зле, ако трябва да бъда честна.
Тракане на кокали ли?
Тя нали не иска да каже…
О, не! Не!
— Сейди! — обръщам се вбесена към нея. — Знаех си! Гледала си ни!