— Властен ангел-пазител — поправя ме безапелационно тя.
— Госпожице Лингтън? — Възрастният мъж наднича от вратата на погребалния дом. — Можете да заповядате, когато сте готова!
— Благодаря! Само секунда!
Когато вратата се затваря, аз започвам да оправям якето си, макар че изобщо няма нужда. Стягам колана си, проверявам нещо някъде да не виси, печеля още трийсет секунди.
— Е, значи просто мятам огърлицата вътре и след две минути пак ще се видим, нали? — старая се да звуча делово аз.
— Да, аз съм си тук — кимва Сейди и потупва пейката, на която седи.
— А после ще отидем на кино. Или нещо подобно.
— Става — кимва тя.
Правя крачка напред, а после се заковавам на място. Знам, че играем игра. Но не мога да оставя нещата така. Обръщам се, дишайки тежко, решена да не се огъвам. Решена, че не мога да я предам.
— Но… просто в случай… Просто в случай, че… — Не съм в състояние да го изрека. Не мога дори да си го помисля. — Сейди, за мен беше…
Всъщност няма нищо за казване. Защото думите просто няма да бъдат достатъчни, за да опишат какво означава за мен да съм познавала Сейди!
— Да, знам — прошепва тя и очите й се превръщат в две тъмни, блестящи звезди. — За мен също. А сега върви!
Когато се озовавам до вратата на погребалното бюро, се обръщам и я поглеждам за последен път. Сейди седи, изпънала гръб, леко наклонила бледия си дълъг врат, свила елегантно крака под себе си. Ефирната перленосива рокля обгръща нежно крехкото й тяло. Гледа право напред, петите й са в перфектна линия една с друга, ръцете й почиват на коленете. Седи напълно неподвижна. Чака.
Изобщо не мога да си представя какво ли й минава през ума.
Стоя си аз пред вратата, а тя внезапно ме забелязва, че я гледам, вдига брадичка, дарява ме с ослепителна, победоносна усмивка и изкрещява възторжено:
— Дръж!
— Дръж! — провиквам се в отговор и й изпращам въздушна целувка.
А после се обръщам и тръгвам решително напред.
Време е.
Директорът на погребалния дом ми е приготвил чаша чай и дори е намерил две твърди бисквити, които е сервирал в чинийка на красиви рози. Започва отговора на всеки мой въпрос с печално, тихо „Ааа“, преди да продължи със същинската част. Факт, който вече започва да ме дразни.
Повежда ме по боядисан в дискретен цвят коридор, а после спира многозначително пред дървена врата, на чиято табелка пише: „Апартаментът на лилиите“.
— Ще ви оставя насаме с нея — изрича тихо и отваря вратата. После допълва: — Вярно ли е, че именно тя е момичето от онази прочута картина? Онази, за която вестниците толкова много пишат напоследък?
— Да, същата — кимвам.
— Ааа — свежда глава той. — Колко невероятно! Днес е трудно да се повярва! Толкова възрастна дама! Доколкото знам, на сто и пет, нали? Преклонна възраст, наистина!
И макар да знам, че той просто се опитва да бъде любезен, думите му докосват директно оголената ми рана.
— Аз не мисля за нея по този начин! — отсичам рязко. — Не мисля за нея като за старица!
— Ааа — кимва той. — Наистина.
— Както и да е. Искам да сложа нещо в… ковчега. Има ли някакъв проблем? И мога ли да бъда сигурна, че няма да изчезне оттам?
— Ааа. Разбира се, госпожице! Оттук никога нищо не е изчезвало!
— И още едно нещо — допълвам решително. — Не искам никой да влиза тук след мен! Ако някой толкова държи да го направи, първо ще се свържете с мен! Докато не ви дам разрешение, няма да пускате никого другиго тук, разбрахме ли се?
— Ааа — оглежда почтително обувките си възрастният човек. — Разбира се.
— Е, предварително благодаря! А сега… ще вляза.
Влизам, затварям вратата след себе си и се заковавам на място. Оглеждам обстановката. Сега, когато накрая съм тук, сега, когато най-сетне го правя, краката ми като че ли отказват да ме слушат. Преглъщам тежко няколко пъти, опитвайки се да се овладея. Казвам си, че не трябва да се паникьосвам. Минава цяла минута, докато накарам краката си да направят няколкото стъпки, отделящи ме от големия дървен ковчег.
Това е Сейди. Истинската Сейди. Моята сто и пет годишна пралеля. Която живя и умря, без да я познавам. Пристъпвам по-близо, задържайки дъха си. Когато се привеждам над нея, зървам единствено пухкава бяла коса и суха, сбърчена старческа кожа.
— Заповядай, Сейди! — прошепвам.