И бавно и много внимателно плъзвам огърлицата през врата й. Готово!
Най-сетне. Направих го.
Тя изглежда толкова миниатюрна и съсухрена. Толкова уязвима. Сещам се за всички онези мигове, когато ми се е искало да докосна Сейди. За всички онези пъти, когато съм се опитвала да стисна ръката й или да я прегърна. А ето я сега тук. Истинска. От плът и кръв. Погалвам леко косата й и изпъвам роклята й. Повече от всичко на света ми се приисква тя да можеше да усети докосването ми. Това крехко, древно, миниатюрно, сбърчено тяло е било домът на Сейди за последните сто и пет години. Това е истинската тя!
Стоя пред нея и се опитвам да нормализирам дишането си. Опитвам се да мисля спокойни, подходящи неща. Може би дори няколко думи на глас. Искам да постъпя както трябва. Но едновременно с това в гърдите ми се събира нетърпение, което с всяка следваща секунда, прекарана тук, става все по-силно. Истината е, че душата ми изобщо не е в тази стая.
Трябва да тръгвам! Веднага!
С треперещи колене стигам до вратата, натискам бравата и се втурвам навън — за огромна изненада на директора на погребалния дом, който крачи напред-назад по коридора.
— Всичко наред ли е? — пита.
— Прекрасно — подвиквам през рамо. — Всичко е наред! Много ви благодаря! Ще поддържаме връзка! Но сега трябва да тръгвам! Съжалявам, но имам много важна среща!
Сърцето ми се е свило на топка. Почти не мога да си поема дъх. В главата ми пулсират мисли, които изобщо не съм искала да имам. Трябва да изляза оттук! Незнайно как, но успявам да се измъкна от приглушения коридор и от фоайето вече почти тичешком. Стигам до вратата и се втурвам навън на улицата. Заковавам се на място и се обръщам към пейката.
Пейката е празна.
Знаех си.
Разбира се, че си знаех.
Но въпреки това краката ми ме понасят към пейката. Оглеждам отчаяно тротоара и цялата улица и тихичко подвиквам:
— Сейди? Сейди? Сейди!
Докато се усетя, съм започнала да викам на глас. И викам ли, викам, докато не преграквам. Изтривам сълзите от очите си и отхвърлям предложенията за помощ на любезните минувачи. После продължавам да оглеждам улицата нагоре-надолу и накрая, изнемощяла, се отпускам на пейката. Хващам се здраво за нея и седя. Просто за всеки случай. И чакам.
И накрая настъпва и сумракът, а после и слънцето залязва, а аз започвам да потрепервам от студ…
И разбирам. Разбирам с душата си. Там, дълбоко в мен, където единствено има значение.
Тя няма да се върне при мен. Тя е продължила напред.
Тя е преминала отвъд.
Двайсет и седма глава
— Дами и господа! — гръмва гласът ми и аз правя пауза и прочиствам притеснено гърлото си.
Никога досега не съм говорила на микрофон, при това с толкова силни високоговорители. И въпреки че преди да започне всичко го проверих дали работи с дежурното „Едно, две, три“ и се чух как звуча, се оказва, че пак не съм се подготвила достатъчно за този шок.
— Дами и господа! — опитвам повторно. — Много ви благодаря, че удостоихте с присъствието си този ден на тъга и скръб, на възторг и тържественост… — Оглеждам лицата, вторачени в мен, грейналите им очи… Редица след редица, човек до човек… Изпълнили пейките на църквата „Сейнт Ботолф“. — … и най-вече, ден на поклон пред невероятната жена, която докосна сърцата на всички нас!
Обръщам се и поглеждам към огромната репродукция на портрета на Сейди, която се възправя над всичко останало в църквата. Платното е обградено с най-красивите плетеници от цветя, които съм виждала — лилии, орхидеи и виещ се през всички тях бръшлян, и дори репродукция на любимата огърлица на Сейди с водното конче, изработена от най-бледите жълти рози на света, поставена върху постамент от мъх.
Тази цветна репродукция е дело на „Хоукс и Кокс“ — най-добрите цветари в цял Лондон. Когато чули за заупокойната служба, те се свързаха с мен и ми предложиха да го направят безплатно — били големи почитатели на Сейди и много искали да й засвидетелстват почитта си. (Добре де, в по-циничен план, защото си знаеха, че така ще си направят страхотна реклама.)
Честно казано, първоначално не планирах това събитие като толкова огромно. Просто исках да организирам служба в памет на Сейди. Обаче после Малкълм от Лондонската портретна галерия научил за това. И ми предложи да обявят датата и часа на службата на техния уебсайт за всички любители на изкуството, които биха искали да присъстват и да изкажат почитта си към такава прочута икона на четката. И за всеобщо изумление само няколко часа след публикуването на новината били буквално обсадени от молби за покани. Накрая бяха принудени да разиграят поканите като томбола. Събитието се превърна във водеща новина за „Лондон Тунайт“. И ето ги сега тук, натъпкани в църквата. Редица след редица, човек до човек — все хора, които искат да почетат Сейди. Когато пристигнах и видях тълпите, меко казано се стъписах.