— Пак заповядай! — изричам с леден тон.
— Благодаря — казва лениво Сейди и гласът й се понася из стаята.
— Добре. Е — грабвам си чантата, — аз смятам да тръгвам.
Докато се усетя, Сейди вече е скочила на крака. Така да се каже де.
— Нали няма да забравиш за моята огърлица?
— Дори и да искам, не бих могла — отговарям нацупено. — Колкото и да се опитвам.
Изведнъж се озовава пред мен, блокирала пътя ми.
— Виж какво, никой друг, освен теб не може да ме види! Никой друг, освен теб не може да ми помогне! Моля ти се!
— Да не би да си мислиш, че като кажеш: „Намери огърлицата ми“, всичко ще се уреди като по магия?! — възкликвам раздразнено аз. — Първо на първо, не знам нищо за нея! Дори нямам представа как изглежда!
— Изработена е от стъклени мъниста и кристали — започва да обяснява въодушевено тя. — Пада дотук… — И посочва кръста си. — Закопчалката е инкрустирана със седеф…
— Ясно! — прекъсвам я аз. — Не съм я виждала. Но ако се покаже отнякъде, ще те уведомя.
Минавам покрай нея, отварям вратата и се озовавам във фоайето на полицейското управление. Изваждам телефона си. Фоайето е ярко осветено, с изтъркан линолеум на пода и бюро, което точно сега е празно. Двама едри типове с издути якета спорят разгорещено за нещо, докато един полицай се опитва да ги успокои. Отстъпвам назад в един безопасен ъгъл. Изваждам номера на таксиметровата компания, който ми даде детектив-полицай Дейвис, и започвам да го набирам. Забелязвам, че междувременно съм получила най-малко двайсетина гласови съобщения, но не им обръщам внимание. Сигурно са мама и татко, изкарали си ангелите…
— Хей! — стряска ме нечий глас и ръката ми замръзва върху телефона. — Лара, ти ли си?
Някакъв тип с пясъчноруса коса, поло и дънки ми маха весело.
— Това съм аз, Марк Филипсън! От шести курс в колежа!
— Марк! — възкликвам, разпознала го. — О, господи! Как си? Какво правиш тук?
Единственото, което си спомням за Марк, е как свиреше на бас китара в оркестъра на колежа.
— Добре съм — отговаря той и се приближава със загрижено изражение. — А ти какво правиш в полицейското управление? Всичко наред ли е?
— Разбира се! Няма как да не е! Просто съм тук за… едно… — Махвам неопределено с ръка. — Едно убийство.
— Убийство ли?! — стъписва се той.
— Аха. Но не е нищо особено. Е, разбира се, че е нещо особено… — побързвам да се поправя, забелязала озадачението му. — Но по-добре да не говоря повече за това… Както и да е. Ти как си?
— Страхотно! Ожених се за Анна. Помниш ли я? — Показва ми сребърна халка. — Опитвам се да свържа двата края като художник. Рисувам разни лица и други подобни.
— Ти си полицай? — изумявам се аз, а той се засмива.
— Полицейски художник. Хората описват престъпниците, аз ги рисувам. Поне ми плаща наема… Е, а ти как си, Лара? Омъжена ли си? Или може би живееш с някого?
За момент аз просто го гледам с идиотска усмивка. Накрая изричам:
— Бях с един тип известно време. Но не се получи. Иначе го приемам добре. Чувствам се отлично. Наистина.
Стискам пластмасовата чашка от кафе толкова силно, че тя се чупи.
Марк ме поглежда разтревожено, а после промърморва:
— Е, до скоро, Лара! — Вдига ръка. — Нали ще можеш да се прибереш вкъщи сама?
— Ще си извикам такси — кимам. — Благодаря. Радвам се, че се сблъскахме.
— Не го пускай да си отиде! — Гласът на Сейди в ухото ми ме кара да подскоча на място. — Може да помогне!
— Млъквай и ме остави на мира! — промърморвам под сурдинка, а на Марк се усмихвам още по-широко. — Чао, Марк! Много поздрави на Анна!
— Той може да нарисува огърлицата! Така вече ще знаеш как изглежда! — И внезапно е отново право пред мен. — Помоли го! Бързо!
— Не!
— Помоли го! — Сейди отново се превръща в банши и пронизва тъпанчетата на ушите ми. — Помоли-го-помоли-го-помо-ли-го!
Господи! Тази жена наистина ще ме побърка!
— Марк! — провиквам се аз, но толкова високо, че двамата яки типове в издутите якета престават да се карат и ме поглеждат кръвнишки. — Бих искала да те помоля за нещо много дребничко, ако нямаш нищо против…
— Разбира се — свива рамене Марк.
Влизаме в една свободна стаичка, помъкнали чаши чай от автомата в коридора. Сядаме на масата, а Марк вади листи и добре подострени моливи.
— Така — кимва той. — Значи огърлица. Това е нещо ново.