Затварям телефона и срещам погледа на Кейт. Сърцето ми бие така, че ще изхвръкне от гърдите ми.
Питам:
— Би ли ми напомнила с кого разполагаме като възможност за „Леонидас спортс“?
— Онзи тип с губещите се три години в служебната биография — отговаря Кейт. — И смахнатият с пърхота. И… клептоманката.
Чакам я да продължи.
Тя присвива извинително рамене.
— Това ли е всичко? — ококорвам се аз.
— Вчера Пол Ричардс се отказа — изрича притеснено тя. — Предложили му работа в някаква американска компания. Ето списъка.
И ми подава лист хартия, а аз се вторачвам отчаяно в самотните три имена. Всички до едно — безнадеждни. Не можем да изпратим този списък на „Леонидас спортс“. За нищо на света!
Господи, търсенето на добри служители не било никак лесна работа! Преди да основем компанията си, Натали правеше всичко да изглежда адски вълнуващо. Говореше за треската от преследването, „стратегическото наемане“ и „шлайфането на уменията“, както и за „потупването по рамото“. Преди се срещахме често на по едно питие и тя винаги разказваше толкова удивителни неща за работата си, че аз не можех да не й завидя. В сравнение с нейната работа моето писане на промоционални уебсайт реклами за производители на коли ми изглеждаше адски досадно. Освен това се носеха слухове, че предстоят големи съкращения. Затова, когато Натали предложи да си създадем собствена компания, аз веднага приех предоставилата ми се възможност.
Истината е, че открай време изпитвам благоговение пред Натали. Тя винаги е бляскава и самоуверена. Когато бяхме ученички, тя винаги бе наясно с най-новите жаргонни изрази и можеше да ни разкарва по кръчмите. А в самото начало на нашата компания всичко вървеше прекрасно. Тя докара в нея някои от своите големи клиенти и непрекъснато беше навън, за да осъществява контакти. Аз пък поддържах нашия уебсайт и се предполагаше, че междувременно уча всички тънкости на занаята от нея. Докато тя внезапно не изчезна и аз не си дадох сметка, че всъщност не съм научила никакви тънкости.
Натали много си пада по бизнес мантри — бюрото й е изпъстрено с лепящи листчета с поощрителни думи, сентенции и напътствия. От време на време заставам пред него и ги разглеждам. За мен те са като руни на някаква древна религия, чиито значение и смисъл се опитвам да разгадая. Например точно над компютъра й е залепено следното послание: „Най-големият талант вече е на пазара!“. Това го знам — означава, че няма никакъв смисъл да преглеждаш сивитата на всички банкери, които са били уволнени от някоя инвестиционна банка миналата седмица, за да ги превърнеш за една нощ в маркетинг директори. Трябва да гониш вече работещите маркетинг директори!
Обаче как? И какво правиш, когато те отказват да разговарят с теб?
След като през последните няколко седмици се занимавах с тази работа съвсем сама, си съставих няколко собствени мантри. Част от тях гласят: „Най-големият талант не вдига сам телефона си“, „Най-големият талант не ти се обажда, ако ще да оставиш три съобщения на секретарката му“, „Най-големият талант няма желание да продава спортни стоки на дребно“, „Когато споменеш за петдесетпроцентната отстъпка на ракети за тенис, най-големият талант просто ти се изсмива“.
Сигурно за милионен път през последните седмици измъквам нашия оригинален, намачкан, покрит с петна от кафе дълъг списък и плъзвам по него поглед с мрачно изражение на лицето. Имената проблясват върху листа като скъпарски шоколадови бонбони в станиолчета. Работещи специалисти, таланти най-чиста проба. Маркетинг директорът на „Уудхауз Ритейл“. Маркетинг директорът на европейския клон на „Дартмът Пластикс“. Не е възможно всички до един да са щастливи в работата си, нали така? Все трябва да има някой, който с удоволствие би се прехвърлил да работи за „Леонидас спортс“! Обаче аз пробвах всеки един от тях и не стигнах доникъде. Вдигам очи и зървам Кейт, кръстосала крака, вперила тревожен поглед в мен.
— Разполагаме точно с три седмици, за да открием безкомпромисно действащ, твърд играч за маркетинг директор на „Леонидас спортс“ — отбелязвам, полагайки неистови усилия да остана позитивно настроена.
Натали беше тази, която откри въпросната сделка. Ако беше тук, Натали щеше да се заеме с ухажването на всички звездни кандидати. Натали е наясно как се прави това. А аз, не!
Както и да е. В момента няма никакъв смисъл да се терзая с въпроса какво би станало, ако Натали беше тук.
— Окей! — Плясвам с длан по бюрото си. — Ще взема да се обадя тук-там.