— Кучето ми.
— Твоето куче?!
— Възнамерявам да водя Флаш на работа с мен всеки ден. Обаче току-що се обадих в „Човешки ресурси“ да ми осигурят една кошничка за него и те ми заявиха, че това било невъзможно. Казаха, че в политиката на компанията им не влизало допускането на животни в офисите. Можеш ли да повярваш, моля ти се?!
Тя очевидно очаква от мен да бъда точно толкова възмутена от този отказ, колкото е и тя. А аз се ококорвам слисано. Какво е това куче в играта? Кога е влязло?
— Лара? Чуваш ли ме?
— Да! — сещам се да реагирам аз. — Шърийн, чуй ме сега! Сигурна съм, че ти много обичаш твоя Флаш. Но доколкото знам, не е нормално човек да води домашните си любимци на работа, така че…
— Напротив, нормално е! — прекъсва ме тя. — В сградата има и друго куче! Чувах го всеки път, когато влизах там! Точно затова предположих, че и за моето няма да има проблем! И ако искаш да знаеш, точно затова се съгласих да поема тази работа! Смятам, че срещу мен се прилага дискриминация!
— Сигурна съм, че дискриминацията няма нищо общо с това! — побързвам да я успокоя. — Ей сега ще им се обадя!
Затварям телефона и бързо набирам номера на отдел „Човешки ресурси“ в „Макросант“.
— Здравей, Джийн! Обажда се Лара Лингтън от Бюрото за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Просто исках да изясним един дребен проблем. Разрешавате ли на Шърийн Мур да води кучето си на работа?
— Лара, воденето на кучета е забранено в цялата сграда — изрича любезно Джийн. — Съжалявам, но такава ни е политиката.
— Разбира се. Няма проблеми. Абсолютно. — Кратка пауза. — Проблемът е в това, че според Шърийн тя е чула лаенето на друго куче в сградата. Няколко пъти.
— Нещо се е объркала — отговаря ми Джийн, но с една идея забавяне. — Тук няма никакви кучета.
— Съвсем никакви? Дори някое дребно паленце? — Не знам защо, обаче тази излишна пауза събуди подозренията ми.
— Дори и дребно паленце. — Джийн вече е възвърнала мазния си глас. — Както вече ти казах, политиката на компанията забранява воденето на кучета.
— И не бихте могли да направите едно малко изключение за Шърийн?
— Опасявам се, че не! — Тя звучи учтиво, но безапелационно.
— Е, в такъв случай ти благодаря за отделеното време!
Затварям телефона и започвам да потропвам лекичко с молива си върху бюрото. Така минават няколко секунди. Да, тук има нещо гнило, в това няма спор! Басирам се, че в онази сграда наистина има куче! Но какво мога да сторя по този въпрос? Не мога просто да звънна отново на Джийн и да й кажа: „Не ти вярвам, лъжкиньо мръсна!“.
С дълбока въздишка набирам отново номера на Шърийн.
— Лара, ти ли си? — вдига веднага тя, като че ли през цялото време е седяла до телефона и е чакала отговора ми.
Което вероятно си е точно така. Тя е много енергична дама, вечно напрегната. Представям си я как в момента рисува някакви заврънкулки по най-близкия лист, без да може да спре. Обсебена е от това. Нищо чудно, че се нуждае от куче — то безсъмнено й помага да съхрани здравия си разум.
— Да, аз съм — отговарям. — Обадих се на Джийн и тя казва, че никой друг в сградата няма куче. Казва, че такава била политиката на компанията.
Настъпва тишина, докато Шърийн обработва информацията.
— Лъжат! — изрича накрая. — Там наистина има куче!
— Шърийн — започвам аз, макар да ми се иска да ударя главата си в масата, — защо не си ми споменавала досега за това куче? Или може би на някое от интервютата?
— Защото предположих, че то няма да бъде проблем! — извиква тя. — Обаче наистина чух лая на другото куче! Когато в една сграда има куче, то не може да се скрие! Сигурна съм! И трябва да ти кажа, че няма да отида да работя никъде без Флаш! Съжалявам, Лара, ще се наложи да се откажа!
— Неее! — провиквам се ужасено, преди да съм успяла да се овладея. — Искам да кажа… Не прави нищо прибързано, Шърийн! Аз ще оправя всичко, обещавам ти! Скоро ще ти се обадя! — Дишаща тежко, аз трясвам телефонната слушалка и заравям глава в ръцете си. — Мамка му!
— И какво ще правиш сега? — осмелява се да се обади по едно време Кейт.
Очевидно е чула целия разговор.
— Нямам представа — признавам безпомощно. — Какво би сторила Натали на мое място?
Сякаш по команда двете в синхрон обръщаме глави към бюрото на Натали. Блестящото й празно бюро. Внезапно си я представям как седи там — потропва с лакираните си нокти по бюрото, грабнала телефона, и с императивен тон обясняваща нещо на някого. Откакто нея я няма, нивото на шума в нашия офис е спаднало най-малко с осемдесет процента.