— О, господи! Самият той! — Адреналинът ми автоматично скача до небето.
Клайв Хокстън е маркетинг директор на „Арбъри Сторс“, а някога е играл ръгби за „Донкастър“. Надали има по-перфектен човек от него за тази работа в „Леонидас спортс“! Обаче, когато за първи път се свързах с него, той заяви, че не желаел да си сменя попрището. А сега не мога да повярвам, че ни се обажда!
— Направи се на важна! — предупреждавам асистентката си аз. — Излъжи, че графикът ми е до дупка натоварен с интервюта на други кандидати!
Кейт започва да кима енергично, включва телефона и продължава:
— Нека проверя… Да, графикът на Лара за днес действително е много натоварен, но ще видя какво мога да направя за вас!… Мммм… Аха, ето! И това ако не е късмет! Тук й се отваря един свободен час! Кой по-точно ресторант ще си изберете?
Тя ми се ухилва широко, а аз пронизвам въздуха със знака на победата. Клайв Хокстън е буквално номер едно за тази работа! Освен това е безкомпромисно действащ и светът надали познава по-твърд играч от него! И изцяло ще ни компенсира заради онзи смахнатия и клептоманката. Всъщност ако действително го приклещим, автоматично ще изхвърля клептоманката. А смахнатият не е чак толкова лош, стига да стори нещо по въпроса за непоносимия си пърхот.
— Всичко е уговорено! — провиква се асистентката ми, след като затваря телефона. — В един часа днес си на обяд!
— Великолепно! И къде по-точно?
— Ами… това е единственият проблем — изрича колебливо Кейт. — Нали го помолих да избере ресторант… И той предпочете… — Не довършва.
— Само не ми казвай! — провиквам се с прималяло сърце. — Не и „Гордън Рамзи“! Не и онази тузарска дупка в „Клариджис“!
Кейт примигва и промърморва:
— Още по-лошо! „Лайл Плейс“!
Стомахът ми се преобръща.
— Сигурно се шегуваш!
Ресторант „Лайл Плейс“ отвори врати преди около две години и почти автоматично беше обявен за „Най-скъпия ресторант в Европа“. В средата на залата има огромен аквариум, пълен с омари, шадраван и е бъкан с всякакви знаменитости. Излишно е да казвам, разбира се, че аз лично никога не съм ходила там. Само съм чела за него в „Ивнинг стандарт“. И съм го виждала на снимка.
За нищо, ама за нищо на света не трябваше да го оставяме сам да избира ресторанта! Това трябваше да бъде мой приоритет! И тогава щях да избера „Италианското гърне“ на ъгъла, където сервират великолепен обяд само за 12.95 паунда, в това число и чаша вино. А в „Лайл Плейс“ дори и не ми се помисля колко ще ме оберат!
Внезапно ме озарява идея и аз се провиквам:
— Няма да можем да влезем! Там се ходи с предварителна резервация!
— Той каза, че можел да направи резервация. Познавал някои хора. Ще я запише на твое име.
— Мамка му!
Асистентката ми започва да гризе нервно нокътя на палеца си. По едно време пита:
— Колко ни е останало в перо „Почерпка на клиенти“?
— Не повече от петдесет пенса! — извиквам отчаяно. — Разорени сме! Ще се наложи да използвам моята собствена кредитна карта!
— Е, но може би ще си заслужава! — отсича решително Кейт. — Приеми го като инвестиция! Налага се да изглеждаш като една от силните на деня! Ако хората те зърнат да обядваш в „Лайл Плейс“, ще си кажат: „Аууу! Лара Лингтън очевидно се справя добре, щом може да си позволи да води клиентите си тук!“.
— Ама аз не мога да си го позволя! — извивам протяжно. — Не можем ли да му се обадим и да променим обяда на следобедно кафе?
Още в момента, в който изричам тези думи, осъзнавам колко смешно звучат. Щом клиент като него иска обяд, значи съм длъжна да му дам обяд! Щом иска да отиде в „Лайл Плейс“, значи трябва да го заведа в „Лайл Плейс“!
— Е, може пък да не е чак толкова скъпо, колкото говорят! — обажда се предпазливо Кейт, опитвайки се да ми вдъхне надежда. — Така де, нали всички вестници приказват за това колко зле била икономиката ни покрай тази финансова криза! Като нищо може да са намалили цените! Или пък да имат някакви специални обедни менюта!
— Права си! — кимвам внезапно въодушевена. — А може би той няма да си поръча кой знае колко! Нали все пак е спортен тип?! Надали ще яде много!
— Сто процента! — съгласява се асистентката ми. — Ще хапне най-много… какво примерно — една лека салата, чаша вода и ще бърза да си тръгне. И определено няма да пие! Вече никой не пие на обяд!
Вече започвам да се чувствам по-обнадеждена. Кейт е права. В наши дни никой не пие алкохол на бизнес обяд. При това можем да се ограничим до две блюда. Или дори само едно. Ордьовър и чаша хубаво кафе. Какво му е лошото на подобен обяд?