Пък и каквото и да хапнем, не може да е чак толкова скъпо, нали така?!
О, господи! Господи боже мой! Май ще припадна!
Само дето не мога, тъй като току-що Клайв Хокстън ме помоли отново да му изброя спецификите на работата, която му предлагам.
Седя на прозрачен стол пред маса, покрита със снежнобяла покривка. Ако погледна вдясно, мога да видя гигантския аквариум за омари, в който освен омарите се разхождат и всякакви други ракообразни същества, които от време на време попадат в мрежата на човек, покачен на стълба. Вляво от мен пък се вижда клетка с екзотични птици, чието чуруликане се смесва с фоновия шум от падащата вода във фонтана в центъра на залата.
— Така. — Едва успявам да си чуя гласа. — Както знаете „Леонидас спортс“ съвсем наскоро купиха една холандска верига…
Говоря на автопилот. Погледът ми не спира да скача върху менюто, отпечатано върху плексиглас. И всяка цена, върху която попадне, ми причинява гадене.
Сьомга в стил оригами, 34 лири.
И това е само ордьовър! Някакъв си ордьовър, моля ви се!
Половин дузина стриди, 46 лири.
Няма никакви специални обедни менюта. Няма и помен дори от финансова криза. Навсякъде около нас хората весело ядат и пият, сякаш нищо не е станало и пръскането на пари е най-нормалното от всички занимания на света. А да не би да блъфират? Да не би и техните стомаси тайничко да се преобръщат? Ако стъпя на някой стол и се разкрещя: „Хей, тук е адски скъпо! Отказвам да позволя да ме скубят така!“, дали ще настане масово напускане на ресторанта?
— Доколкото разбирам, управителният съвет на компанията иска да наеме нов директор маркетинг, който да следи изкъсо това разширение… — Нямам никаква представа какви ги говоря.
Събирам сили да погледна основните менюта.
Патешко филе с тройно портокалово пюре, 59 лири.
Стомахът ми отново се преобръща. Изчислявам всичко на ум и достигам до цифрата триста лири. Тук вече наистина ми прилошава.
— Минерална вода? — чуваме гласа на сервитьора, който се материализира от нищото и връчва на всеки от нас нова плексигласова плочица, този път в сини нюанси. — Това е нашето водно меню. Ако обичате газирана вода, бих ви предложил „Четуин Глен“. Много е приятна! — допълва. — Филтрира се през вулканични скали и се характеризира с лека алкалност.
— Ясно. — Насилвам се да кимна интелигентно, а сервитьорът среща невъзмутимо погледа ми.
Сигурно сега, като се върне в кухнята и разкаже на колегите си за мен, всички ще се запревиват от смях и ще започнат да повтарят един през друг: „Платила е петнайсет кинта за една вода! Ха-ха-ха!“.
— Предпочитам „Пелегрино“ — свива рамене Клайв.
Той е мъж в четирийсетте, с посребрена коса, жабешки очи и мустаци. И откакто сме седнали на масата, не го забелязах нито веднъж да се усмихва.
— Значи по една бутилка на всеки, така ли? — пита сервитьорът.
Неее! Не желая две бутилки вода с възмутителна надценка!
— Е, Клайв, какво ще си поръчате? — обръщам се аз към госта си с усмивка. — Ако бързате, бихме могли да се заемем директно с основното меню…
— Изобщо не бързам — изсумтява Клайв и ме поглежда подозрително. — А вие?
— Разбира се, че не! — бия бързо отбой аз. — За никъде не бързам! — Махвам щедро с ръка. — Поръчайте си каквото желаете!
Не и стридите! Моля те, не и стридите! Моля, моля, моля!
— За ордьовър може би стриди — изрича замислено той. — А за основното меню си харесах омара и ризото с манатарки, обаче не мога да реша кое от двете.
Аз дискретно хвърлям поглед към менюто. Омарът е деветдесет лири, а ризотото — само четирийсет и пет.
— Труден избор — отбелязвам, като се старая да звуча нехайно. — Що се отнася до мен, винаги ще предпочета ризотото.
Настъпва тишина. През това време Клайв отново оглежда менюто.
— Обожавам италианска храна! — подемам през смях. — А и манатарките са много вкусни гъби! Но все пак изборът си е ваш, Клайв!
— Щом ви е трудно да решите — намесва се услужливо сервитьорът, — бих могъл да ви донеса и омара, и половин порция ризото!
Какво ще донесе?! Какво се кани да донесе той?! Че кой го е молил да се намесва, ако смея да попитам?!