— Не е много красив, не мислиш ли? И аз искам шампанско! — изрича властно тя и забива жаден поглед в питието ми.
Игнорирай я! Това е халюцинация! Всичко е само в главата ти!
— Лара? Добре ли сте?
— Извинявайте, Клайв! — побързвам да се обърна аз към госта си. — Просто малко се разсеях. От… количката със сирената. Всички изглеждат толкова вкусно!
О, боже! На Клайв дори не му стана смешно! Трябва веднага да възвърна позициите си!
Привеждам се напред и продължавам:
— Така че въпросът, който би трябвало да си зададете, Клайв, е следният: ще получите ли втори път подобна възможност? Това е уникален шанс да работите за известна компания, да използвате всичките си доказани таланти и управленски умения, заради които ви се възхищават…
— Искам малко шампанско! — За мой огромен ужас Сейди се е материализирала точно пред мен. Протяга ръка към чашата ми и се опитва да я вдигне, обаче ръката й минава право през стъклото. — Хиляди мълнии! Не мога да я вдигна! — Протяга ръка повторно, после още веднъж, но нищо не става. Поглежда ме нацупено и изрича: — Адски досадна работа!
— Престани! — изсъсквам побесняла…
— Моля? — присвива дебелите си вежди Клайв.
— Не вие, Клайв! Просто нещо ми заседна на гърлото… — Грабвам чашата си и отпивам голяма глътка вода.
— Откри ли вече моята огърлица? — пита обвинително Сейди.
— Не! — промърморвам иззад стъклото на чашата си. — Махай се!
— Тогава защо седиш тук? Защо не я търсиш?
— Клайв! — Правя отчаяни опити аз да се концентрирам върху деловата си среща. — Много съжалявам за това! Та какво казвах?
— Говорехте за моите управленски умения, заради които ми се възхищавали — изрича той без намек за усмивка.
— Точно така! Възхитителните ви управленски умения! Та… хммм… въпросът е, че…
— Не си ли потърсила поне някъде? — продължава нахално Сейди, като дори си завира главата в моята. — Нямаш ли желание да я намериш?
— Та… опитвах се да кажа, че… — Струва ми огромно усилие на волята да игнорирам Сейди и да не я прогоня като досадна муха. — По мое мнение тази работа би била за вас важен стратегически ход! Тя е перфектният трамплин за вашето бъдеще и, което е още по-важно…
— Трябва да намериш моята огърлица! Важно е! Много е важно!
— И което е още по-важно, знам, че щедрият пакет бонуси ще…
— Престани да ме игнорираш! — Сега лицето на Сейди буквално докосва моето. — Престани да говориш! Престани…
— Просто млъквай и ме остави на мира!
Мамка му!
Това от моята уста ли излезе?
От потресената физиономия на Клайв и ококорените му жабешки очи ми става ясно, че отговорът вероятно е „да“. На двете съседни маси разговорите замират, а високомерният ни сервитьор спира и се обръща към нас. Жуженето на приборите и чиниите изведнъж секва. Всички в ресторанта затаяват дъх. Даже и омарите като че ли се подреждат покрай стената на аквариума, за да ни гледат.
— Клайв! — изсмивам се измъчено. — Не исках да кажа… очевидно е, че не говорех на теб…
— Лара! — Клайв ме пронизва с враждебно присвити очи. — Моля ви да ми окажете честта да ми кажете истината!
Усещам как цялата се изчервявам.
— Аз просто… — Прочиствам гърлото си.
Какво мога да му кажа?
Говорех на себе си. Не става.
Говорех си с един призрак. Още по-малко.
— Аз не съм глупак! — прекъсва ме презрително той. — И това не ми се случва за първи път!
— Така ли? — поглеждам го леко развеселена.
— Налагало ми се е да търпя подобно отношение и на срещи на борда, и по време на директорски обеди… Непрекъснато ми се случва! Като че ли блекбъритата не са достатъчно лоши, та сега и тези хендсфри устройства! Истинска напаст! Знаете ли колко катастрофи причиняват хората като вас?
Хендсфри устройство… Той да не би да иска да каже, че аз…
Господи! Той си мисли, че разговарям по телефона!
— Не беше… — започвам, но се спирам. Разговорът по телефона е най-здравомислещото обяснение, с което разполагам в момента. Би трябвало да се придържам към него.
— Но това вече е върхът! — повишава глас той и ме оглежда кръвнишки. — Да приемате обаждане по време на делови обяд! Какво? Да не би да се надявахте, че няма да забележа? По-обидна проява на неуважение не бях срещал!