— Извинете! — Блондинката се привежда към мен и ми се усмихва. — Нямаше как да не чуя разговора ви! Не искам да изглеждам като натрапница, но не казахте ли преди малко, че телефонът ви е вграден в обицата ви?
Вторачвам се в нея, опитвайки се да измисля някакъв отговор, различен от „да“.
— Да — казвам накрая.
Жената поставя ръка на устните си от изумление.
— Ама това е удивително! Как точно сработва?
— Специална технология. С някакъв чип. Съвсем нова. Японска.
— Непременно трябва да си взема такъв! — изписква тя и зяпа ококорено моите невероятно скъпи обеци за 5.99 лири. — Къде ги продават?
— Всъщност това е прототип — побързвам да се измъкна от конфузната ситуация аз. — Ще излязат на пазара чак след около година.
— Добре де, тогава вие как се сдобихте с него? — изрича натъртено тя и ме поглежда нападателно.
— Аз… познавам… едни японци. Съжалявам.
— Може ли да го видя? — протяга ръка тя. — Бихте ли си свалили обецата за момент? Ако обичате, разбира се?
— Не мога. В момента отново ми звънят! — изричам светкавично. — Вече вибрира.
— Не мога да видя нищо! — продължава да се кокори тя, оглеждайки ухото ми.
— Така и трябва. Много трудно се вижда! — изричам отчаяно. — А и вибрациите са миниатюрни. Ъхъм. Здрасти, Мат! Да, вече мога да говоря!
Размахвам ръце в знак на извинение към жената и тя неохотно се връща към своето ядене. Виждам я как започва да ме показва на всичките си приятелки наоколо по масите.
— Ама ти какви ги приказваш?! — скастря ме Сейди. — Как е възможно телефон да бъде в обеца?! Звучи като пълни глупости!
— Не знам какви ги приказвам. Не започвай сега и ти! — промърморвам и набождам първата стрида без никакъв ентусиазъм.
— Наистина ли нямаш представа как се ядат стриди?
— Никога през живота си не съм яла стриди.
Сейди поклаща неодобрително глава и започва да ме наставлява:
— Първо си вземи вилицата. Не тази, другата, за морските дарове. Така. — Поглеждам я подозрително, но изпълнявам указанията й. — Така. Сега бръкни в стридата, набоди, завърти и усети кога се откъсва от черупката. Така! Сега изстискай върху нея малко лимон. Вдигни черупката. — Показва ми със знаци какво да направя и аз изпълнявам. — Сега главата назад и поглъщаш всичко! Наведнъж!
Имам чувството, че поглъщам хапка желирана морска вода. Незнайно как, но успявам да преглътна всичко, а после веднага грабвам чашата си с шампанско и отпивам огромна глътка.
— Виждаш ли? — гледа ме със завист Сейди. — Не е ли възхитително?
— Бива — смотолевям неохотно.
Оставям чашата си на масата и я оглеждам безмълвно. Отпуснала се е на стола си така, сякаш ресторантът е неин — преметнала ръка през облегалката, а чантичката й се поклаща във въздуха.
„Всичко е само в главата ми — казвам си. — Подсъзнанието ми си я измисля!“
Само дето… моето подсъзнание не знае как се ядат стриди. Или знае?
— Какво има? — вирва брадичка тя. — Защо ме гледаш така?
Мозъкът ми пристъпва много бавно към заключение. Към единственото възможно заключение на света.
— Ти си привидение, нали? — изричам накрая. — Не си халюцинация. Ти си истински, жив призрак!
Сейди само повдига нехайно рамене, сякаш въобще не я интересува какво е.
— Нали?! — повтарям аз.
А тя пак не отговаря. Наклонила е глава и съсредоточено си разглежда маникюра. Може пък да не иска да бъде призрак. Което е твърде лошо — защото е.
— Ти си призрак! Сигурна съм в това!
Значи какво? Аз да не би да съм екстрасенс?
При осъзнаването на този факт по тялото ми преминават тръпки. Главата ми започва да бучи. Божичко, аз мога да говоря с мъртвите! Аз, Лара Лингтън! Винаги съм знаела, че в мен има нещо различно, ама чак толкова…
Помисли за последствията! Помисли какво би могло да означава това! Може пък да започна да разговарям с призраци! С купища призраци! И да си имам свое собствено телевизионно шоу! Бих могла да обиколя света! Бих могла да стана прочута! Изведнъж се виждам на сцената, обуздавайки духовете от отвъдното, а публиката е вперила жадно поглед в мен. В прилив на ентусиазъм аз се привеждам напред и питам:
— Да познаваш някои други покойници, с които би могла да ме запознаеш?
— Не! — нацупва се Сейди и кръстосва ръце пред гърди. — Не познавам!