— Срещала ли си Мерилин Монро? А Елвис? Или… принцеса Даяна, може би? Как изглежда сега? А Моцарт? — Завива ми се свят, когато си давам сметка какви възможности ми се отварят с тези мои парапсихични умения. — Това е зашеметяващо! Трябва да ми го опишеш! Трябва да ми разкажеш какво е… това?
— Къде? — вирва брадичка Сейди.
— Там де, там! Нали се сещаш?
— Никъде не съм ходила! — отсича тя и ме поглежда ядосано. — Не съм се запознавала с никого! Просто изведнъж се събудих и хоп! Все едно съм в някакъв сън. Ама много лош сън. Защото единственото, което искам, е моята огърлица, обаче единственият човек, който ме вижда и чува, отказва да ми помогне! — и ме поглежда с толкова силно обвинителен поглед, че усещам в себе си прилив на възмущение.
— Е, може би ако не се появяваш изневиделица и не се месиш в работата на този човек, разваляйки всичко, той може и да няма нищо против да ти помогне! Мислила ли си за това?
— Аз не съм развалила нищо!
— Напротив, развали!
— Научих те как се ядат стриди, нали?
— Нямах никакво желание да разбирам как се ядат шибаните стриди! Просто исках клиентът ми да не си тръгва така внезапно!
За момент Сейди изглежда като притисната в ъгъла. Обаче после брадичката й пак се вирва.
— Аз нямах представа, че ти е клиент. Помислих си, че ти е любовник!
— Е, ако искаш да знаеш, сигурно това е краят на моя бизнес. И не мога да си позволя нито хапка от тази глупава храна! Защото всичко се провали и вината е само твоя!
Протягам нацупено ръка към следващата стрида и започвам да откъсвам вътрешността й с вилицата си. А после хвърлям един поглед на Сейди. Надменността й изведнъж се е изпарила — свила е крака на стола, прегърнала е коленете си и е оборила унило глава на тях. Поглежда ме, но после отново свежда глава.
— Много съжалявам! — Гласът й е не по-силен от шепот. — Съжалявам, че ти причиних толкова много неприятности! Ако можех да се свържа с някой друг, веднага бих го направила!
Сега, разбира се, е мой ред да се почувствам ужасно.
— Виж какво — започвам. — Не че не искам да ти помогна, но…
— Това е последното ми желание! — отронва Сейди и вдига глава. Очите й са станала тъмни като кадифе, а устните й са оформили тъжен овал. — Всъщност това е единственото ми желание! Не искам нищо друго! Няма да те моля за нищо друго! Само моята огърлица! Не мога да си отида без нея! Просто не мога да… — Не довършва и извръща глава, като че ли няма сили да продължи изречението си. Или просто не иска. Най-вероятно.
Разбирам, че тук очевидно навлизаме в чувствителна за нея област, обаче аз съм изпълнена с твърде голямо любопитство, за да оставя нещата така.
— Когато каза, че не можеш да си отидеш без твоята огърлица, какво имаше предвид? „Да си отидеш“ като „да отидеш в съседната стая и да си починеш“, или „да си отидеш“ като в „преминавам в отвъдното“? — Усещам ледения й поглед и побързвам да се поправя: — Имам предвид в другия живот… тоест, в по-добрия, така де. Истинският… — Потривам нос, защото не се чувствам особено в свои води в тази сфера.
Божичко, ама това е минно поле! Как трябва да се изразя? Каква е политически коректната фраза в случая?
— Та… как точно стават тези неща, а? — опитвам различен подход.
— Нямам никаква представа как стават тези неща! Да не би да мислиш, че преди това са ми изпратили брошура с указания? — Гласът й звучи ледено, но в очите й забелязвам проблясък на неувереност. — Аз не искам да бъда тук! Току-що осъзнах, че съм тук! И единственото, което знам, е, че имам нужда от огърлицата си! Това е! А за да го постигна, се нуждая от помощта ти!
Настъпва мълчание, което продължава няколко минути. Аз преглъщам още една стрида, докато в мозъка ми циркулират разни смущаващи мисли. Като например: тя е моя пралеля. Това е нейното последно и единствено желание. Човек би трябвало да стори всичко възможно, за да изпълни последното и единствено желание на свой близък. Колкото и невъзможно и абсурдно да звучи то!
— Сейди… — изричам накрая бавно, — ако открия огърлицата ти, ще си отидеш ли? Ще ме оставиш ли на мира?
— Да!
— Завинаги?
— Да! — Очите й вече проблясват.
Кръстосвам строго ръце пред гърди и продължавам:
— Ами ако положа всички усилия да открия огърлицата ти, обаче не мога, защото е била изгубена преди милион години, или, което е още по-вероятно, изобщо не е съществувала, пак ли ще си отидеш?