Настъпва мълчание. Сейди като че ли се нацупва, когато отвръща:
— Напротив, съществувала е!
— Ще си отидеш ли? — настоявам аз. — Защото не възнамерявам да пропилея цялото си лято в някакво абсурдно търсене на съкровища!
През следващите няколко секунди Сейди ме гледа с присвити очи, опитвайки се да измисли нещо, с което да ме затапи. Обаче не успява.
— Много добре — изрича накрая.
— Окей. Значи се договорихме! — Вдигам чашата си с шампанско към нея и обявявам: — Пия за намирането на твоята огърлица!
— Хайде тогава! Давай! Търси! — подканя ме тя и започва да върти глава насам-натам, сякаш очаква от мен да започна да търся точно от тук, от ресторанта.
— Виж какво, не можем да се втурнем да търсим безразборно! Трябва да подходим научно към този случай! — Бръквам в чантата си, изваждам рисунката на огърлицата, която ми направи Марк, и я разгръщам на покривката. — Така. Сега помисли добре! Кога за последен път си я носила и къде?
Пета глава
Старческият дом „Феърсайд“ се намира в квартал с много зеленина. Представлява тухлена сграда с двойни врати на входа, а всяко от прозорчетата се кипри с дантелени пердета. Застанала съм на отсрещната страна на улицата и го оглеждам, а после се обръщам към Сейди, която ме следва мълчаливо още от гарата в Потърс Бар. Впрочем беше с мен още във влака, обаче там почти не я видях — непрекъснато се носеше насам-натам из вагоните, разглеждаше хората, присядаше за момент, а после пак политаше нанякъде.
— Значи тук си живяла до скоро — отбелязвам след неловка пауза аз, като се опитвам да звуча ведро. — Много е хубаво! Прекрасна… градина — допълвам и обгръщам с царствен жест двата крастави храста отпред.
Сейди не казва нищо. Вдигам глава и забелязвам, че бледата й челюст се е стегнала от напрежение. Сигурно й изглежда много странно да се върне отново тук. Питам се какво ли точно си спомня.
— Хей, на колко години си, между другото? — сещам се внезапно. — Така де, знам, че по принцип си на сто и пет. Имам предвид сега, такава, каквато си в момента!
Сейди ме поглежда объркано. Започва да разглежда ръцете си, обръща ги насам-натам, после свежда очи към роклята си и замислено опипва материята между пръстите си. Накрая изрича предпазливо:
— На двайсет и три. Да, смятам, че съм на двайсет и три.
Изчислявам на ум. Когато почина, тя беше на сто и пет. Сега сме 2009 година. Което ще рече, че…
— Била си на двайсет и три през 1927 година!
— Точно така! — Лицето й внезапно се оживява. — За рождения ми ден имахме пижамено парти! Цяла нощ се наливахме с джин фис и танцувахме чак до зазоряване! Божичко, колко ми липсват тези пижамени партита! — Оборва тъжно глава. — Вие сега правите ли често пижамени партита?
„Дали купоните с приспиване могат да се броят за пижамени партита?“ — питам се аз. А на глас отговарям:
— Имаме, но не съм много сигурна дали са точно същите… — Не довършвам, защото точно в този момент забелязвам, че от един прозорец на втория етаж на старческия дом ме наблюдава втренчено женско лице. — Хайде, да тръгваме!
Насочвам се с широки крачки към отсрещната страна на тротоара и поемам по пътеката на дома към широкия главен вход. Натискам звънеца.
— Здравейте! — провиквам се в микрофона. — Опасявам се, че нямам предварителна уговорка с никого. Може ли да вляза?
След малко се чува завъртането на ключа в ключалката и предната врата се отваря. Пред мен стои широко усмихната жена със синята униформа на медицинска сестра. Изглежда в началото на трийсетте, косата й е вдигната на стегнато кокче, а прическата очертава пълно, бледо лице.
— С какво мога да ви бъда полезна? — пита тя.
— Здравейте! Казвам се Лара и съм тук във връзка с една ваша бивша… жителка. — Обръщам се към Сейди. Тя се е изпарила.
Плъзвам поглед из градината пред дома, но не я откривам никъде. Значи е изчезнала напълно. Хиляди дяволи! Оставила ме е сама да си троша главата!
— Бивша жителка ли? — поглежда ме учудено сестрата.
— Ами… да. Сейди Ланкастър.
— О, Сейди! — изражението на сестрата омеква. — Заповядайте! Аз съм Джин, старша сестра тук.
Тръгвам след нея и се озовавам в коридор с линолеум на пода. Мирише на пчелен восък и дезинфектанти. Наоколо цари мъртвешка тишина. Единственият звук идва от скърцането на гумените обувки на сестрата по пода и някакъв далечен телевизор. Минаваме покрай открехната врата, през която зървам две възрастни жени, седнали на столове, с ръчно плетени одеяла на коленете си.