Никога досега не бях виждала стари хора. Не познавам такива. Имам предвид много, ама много стари.
— Здравейте! — помахвам притеснено на една от белокосите старици, която седи по-наблизо, и лицето й автоматично се сбръчква от уплаха.
Мамка му!
— Извинете! — изричам тихо. — Не исках да… ммм.
Към белокосата старица се приближава някаква сестра и аз с облекчение побързвам да настигна Джини. Надявам се да не е забелязала какво сторих.
— Вие роднина ли сте? — пита тя, като ме кани в малка приемна.
— Аз съм праплеменницата на Сейди.
— Прекрасно! — отбелязва сестрата и грабва чайника. — Чаша чай? Отдавна очакваме някой да се обади. Защото все още никой не е прибрал вещите й.
— Точно затова съм тук — кимвам, а после, леко неуверено, продължавам: — Търся една огърлица, която според мен Сейди някога е притежавала. От стъклени мъниста, с водно конче, инкрустирано със седеф. — Усмихвам се притеснено и допълвам: — Съжалявам, че ви занимавам с подобни глупости, а вие може би нямате и…
— О, много добре знам тази огърлица! — прекъсва ме сестрата.
— Познавате я? — ококорвам се като последната глупачка аз. — Искате да кажете, че… тя съществува?
— О, да! — усмихва се Джини. — Имаше и други красиви бижута, но тази огърлица й беше любимата. Непрекъснато я носеше.
— Ясно! — преглъщам, като се старая да запазя самообладание. — Възможно ли е да я видя?
— Разбира се — кимва Джини. — Трябва да е в кутията й. Но първо ще се наложи да попълните един формуляр… Имате ли някакъв документ за самоличност? Лична карта?
— Естествено! — Бръквам в чантата си с разтуптяно сърце. Не мога да повярвам, че стана толкова лесно!
Докато попълвам формуляра, непрекъснато се озъртам за Сейди, обаче нея я няма никъде. Къде ли е заминала? Изпуска най-важния момент!
— Заповядайте! — подавам формуляра на Джини. — Е, сега мога ли да получа кутията? Аз съм почти пряка наследница и…
— Адвокатите казаха, че преките й наследници не проявявали интерес към нейните вещи — отбелязва Джини. — Имам предвид племенниците й. Не сме виждали нито един от тях.
— О, ясно! — смотолевям, почервеняла от срам. — Това трябва да са баща ми и чичо ми.
— Досега държахме нещата за тях в случай, че променят решението си — обяснява Джини докато бутва летящата врата в другия край. — Но не виждам защо вие да не можете да ги вземете. — Свива рамене и допълва: — Ако трябва да бъдем честни, не са нищо особено. С изключение на няколко бижута… — Заковава се пред дървено табло на стената и посочва с обич една снимка. — Ето я нея! Това е нашата Сейди!
Това е същата сбръчкана старица, която видях на полароидната снимка. Върху раменете й е метнат розов дантелен шал, а в бялата й, подобна на захарен памук коса е втъкната панделка. Усещам някаква странна буца в гърлото си, докато съзерцавам снимката. Просто не мога да свържа това древно, сбръчкано лице с елегантния, горд профил на Сейди, която познавам.
— Това е на сто и петия й рожден ден — казва Джини, като сочи една друга снимка. — Знаехте ли, че тя беше най-възрастната тук? Получи телеграма дори от самата кралица!
На въпросната снимка се вижда голяма торта, зад която наднича Сейди, наобиколена от медицински сестри с чаши чай в ръка, широки усмивки на лице и купонджийски шапчици. Колкото повече гледам снимката, с толкова по-голям срам се изпълвам. Защо ние не сме били тук? Защо Сейди не е наобиколена от мама, татко, мен и всички останали, а от чужди хора?
— Ще ми се да съм била тук… — изричам, прехапвайки устни. — Аз… не си давах сметка…
— Да, трудно е — отбелязва Джини и ми се усмихва. В изражението й не се чете нито капка укор, което ме кара да се почувствам още по-виновна. — Не се притеснявайте! Тя беше достатъчно щастлива и с нас. Сигурна съм, че сте я изпратили подобаващо!
Спомням си за подобието на погребение, което бяха спретнали за Сейди, спомням си за празните столове, липсата на цветя и липсата на хора и ми става още по-тежко на душата.
— Ами… долу-горе… Хей! — Вниманието ми внезапно е привлечено от нещо на тази снимка. — Почакайте! Това ли е?
— Да, това е огърлицата с водното конче — кимва спокойно Джини. — Ако искате, можете да вземете тази снимка.
Смъквам снимката от таблото, замаяна от изумление. Ето я! Едва се вижда. Наднича изпод гънките на шала на пралеля Сейди. Ето ги и мънистата! Ето го и водното конче, инкрустирано със седеф. Точно както я описа тя! Значи е истинска!